Откъс от романа на Иво Югов „Бродягите от улица Раковски“. Романът може да бъде закупен в книжарници АБВ на ул.Преслав 55, бул. Приморски полк 85 /Червен площад/, бул. „Княз Борис I-ви“ 74-76, ул. Генерал Киселов 31 /пазар Чаталджа/ и в сайтът за книги www.knijaria.com.

Журналистът Никодим Турлаков не помнеше кога достигна нивото на професионалната си некомпетентност, но тъй като обичаше професията си, не я сменяше, а упорито дълбаеше дъното. Дъното за Турлаков беше писането на скучни репортажи за изтърбушени пейки, циганки-гледачки по градинките, накриво поставени плочки, спукани тръби, леки и тежки катастрофи, спречквания между шофьори, битови инциденти и плаха критика към общинската администрация.

Той жадуваше да критикува въпросната администрация, но собственикът на сайта, в който работеше попари надеждите му. „Срещу кмета и общината не искам нито ред!“ – отсече босът и Турлаков остана в сферата на дребните обществени и битови проблеми.

Никодим идваше на работа около обяд. Не общуваше с колегите си – смяташе ги за клюкари и сноби, затънали в блатото на материализма. Те пък му измислиха прякора „Сприхавото старче“, въпреки, че наближаваше 40-те.

Първо проверяваше пощата си. В нея имаше сводка от полицията, съда, пиар съобщения от десетки фирми и организации, които смятаха, че дейността им е жизненоважна за просперитета на държавата. С наслаждение изтриваше всички писма и оставяше само сводката от полицията.

Отваряше я, за да провери дали има инциденти с мотори. Турлаков мразеше мотористите. Дразнеха го, когато късно през нощта си правеха гонки по булевардите. Ненавиждаше ги, когато през деня форсираха моторите си. Изпитваше тиха радост, когато някой моторист се блъснеше в дърво, светофар или кола. Не искаше мотористите да пострадат тежко. Стигаха му фрактура на крак, ръка или пукнати ребра.

Всяка година катастрофите с мотори се увеличаваха. Турлаков звънеше на шефа на полицията и питаше какви мерки се вземат. Шефът му обясняваше, че мотористите карат много бързо и полицаите не могат да ги спрат. Цитираше цифри за извършени проверки, оплакваше се, че в града няма видеосистема. Турлаков опонираше с челния опит на Германия и Австрия. Шефът контрираше, че живеем в България. Тези разговори се повтаряха всяко лято. Смениха се шестима началници на полицията, но Турлаков не се отказваше.

Днес по случайност отвори писмо с неизвестен подател –  в него детайлно се описваше схема за нагласени обществени поръчки, имаше и приложени документи. Главни действащи лица бяха бизнесменът Красен Жаблянов и двама общинари на високи постове.

 Турлаков издиша солидна порция въздух. Облегна се на стола си, който изпращя под напора на масивния му гръб. Той беше среден на ръст, с обло лице и широка брадичка. Непокорен перчем падаше върху челото му и му придаваше войнствен вид. Изпита познатото чувство на безпомощност, напсува на ум собственика на сайта и премести файла със сигнала в папка „архив“.

Освен от колегите си журналистът странеше и от културния живот в града. Изложбите му бяха опротивели. На откриването им идваха префърцунени сноби, които ахкаха и охкаха пред посредствени картини. Бяха облечени в овехтели шлифери и рокли, дамите носеха ярко червило и воняха на евтини парфюми. Мъжете бяха с бради и гледаха умно. Всички говореха превзето. Турлаков спря да ходи и на театър. Последната постановка, която гледа бе модерен прочит на класическа руска пиеса. Актьорите бяха по бански. Главната героиня живееше в басейн и се люшкаше в чувствата си към ухажорите. Те обикаляха около басейна и пееха частушки. В антракта, Турлаков се изниза от театъра.

Опера и балет не посещаваше. Концерти на застаряващи естрадни звезди също. На светски събития ходеше, за да се разсее от еднообразната работа.

Преди седмица на коктейл го запознаха с въпросния бизнесмен Красен Жаблянов и млада дама. Пред Турлаков стоеше строен мъж с лисича физиономия. За да видиш очите му трябваше лупа. Дамата беше около трийсетте.

Докато разговаряше с Жаблянов у Турлаков се появи  усещането за среща с нечиста, гнила сила. Жената му хареса. Тя излъчваше непринуденост и чистота, характерна за момичетата от село.

В стомаха му запърхаха пеперуди. „Грациозна, ефирна, нежна” – я определи наум, докато разговаряха. Нямаше как да поиска телефона й, но разбра фамилията й. Изниза се преди да е свършил коктейла и със скоростта на влак-стрела се прибра у дома. Влезе във фейсбук и с прецизността на криминалист започна да разглежда снимките в профила й.

На повечето беше сама. Не позираше, като кифла. Естествена и чаровна. Руса коса, с падащ бретон. Очи с цвят на лешник. Бяла кожа. Дълги крака. Изпрати й покана за приятелство и зачака. Изминаха три мъчителни часа и тя я прие.

Веднага й писа.

Известно е, че дългото практикуване на всяка професия води до отклонения в психиката. При полицаите мнителността се пренася в личните отношения. При учителите повтарянето на едни и същи уроци води до назидателност и размахване на пръст – събеседникът е възприеман, като ученик. Военните, свикнали да получават и дават заповеди прилагат методите на подчинение у дома. Актьорите играят в живота и губят идентичността си. Журналистите засипват събеседниците си с въпроси. С този вреден навик се бореше Никодим и като прибавим огромното количество информация, с която разполагаше и копнееше да сподели – не му беше лесно да поддържа нормален разговор.

С Даринка размениха няколко общи фрази, тя му пожела „лека нощ” и се изтегна на дивана. С котешка грациозност отметна косата си назад и се усмихна.

 „Поредният мъж, който иска да ме изчука! За разлика от мускулестите типажи от сайта tinder поне е интелигентен.” – каза си наум.

Погледът й се плъзна по лавицата с книги и попадна на Параграф 22.

– Уффф, че шантава книга! –  спомни си, че стилът на Джоузеф Хелър се оказа непосилен за изтерзаната й душа – издържа приключенията на Йосарян до 7-ма страница. Стана от дивана и взе Железният светилник.

barometar.net