„Внимавайте много, когато четете медицински текстове, защото можете да умрете от печатна грешка.“ Мъдрият съвет е даден от Марк Твен, а ние, журналистите, можем само да се успокояваме, че вестниците не са медицински книги – защото там печатни грешки е имало и надали някога ще изчезнат. В повечето случаи гафовете са безобидни или просто нелепо комични като неотдавнашния летен хит на колегите от в. „Преса“, прекръстили столичен квартал с колоритен зооморфен топоним.

И за да не ни набедят, че хвърляме първия камък по блудницата, започваме с това, че „Труд“ има дълга история и не прави изключение в сътворяването на конфузи. Най-помненият и коментиран гаф е от времето на социализма – тогава освен през коректори текстовете се следяха и от партийни отговорници, така че допускането на гаф бе почти невъзможно. Да, ама не – някъде около 1974-1975 г. при пренасяне на почти устойчивото словосъчетание „Първият държавен и партиен ръководител другарят Тодор Живков“ в нашия вестник е пропусната колкото малка, но семантично и идеологически натоварена сричка „жа“ и се получава „Първият ДЪРВЕН и партиен ръководител…“. Публицистът Кирил Янев, тогава дежурен зам.-редактор си спомня: „На другия ден отидох на работа и изненадващо заварих кабинета си отключен, а вътре чакаше един мрачен господин. Каза: „Прочетете това!“ Въпреки намесата на Държавна сигурност всичко завършва благополучно и няма уволнени – дори виновната коректорка.

Случаят е от ранга на гафа в „Комсомолская правда“, която публикува снимка на Никита Хрушчов с 2 прасета в свинеферма, а текстът гласи „Другарят Хрушчов (в средата) …“ Сещате се какви са били последствията. Преди няколко години в. „Труд“ допусна гаф в запазената си марка на първа страница – рубриката „Позиция“. Към коментар на Кольо Кицевски бе сложена снимка на колежката от отдел „Култура“ Ива Йолова. Дори очебийната липса на характерните мустаци на Кольо не е била достатъчна, за да се забележи навреме грешката.

Ветерани журналисти си спомнят и други забавни случки. В репортаж за селска труженичка, която пее народни песни в. „Кооперативно село“ пише, че хората много се радвали на тази „пойна пичка“. Едно „т“ липсва. В „Народна младеж“ пък пишат за руския писател Александър ПуТкин. В следващия брой се извиняват за допусната неточност и пишат: „името на великия поет да се чете Александър ПИшкин“. Все тая, дет се вика.

„Земеделско знаме“ също има скромен и за щастие останал незабелязан пример – колегите пишат за „прием на алжирския посРанник“. Току-виж да стане дипломатически скандал. От по-ново време колегите от „24 часа“ помнят как вестникът излиза с вчерашната дата. Смяната на датата става автоматично от компютър и грешка в програмата води до гафа. Това обаче е достатъчно на следващия ден читател да се обади на дежурния телефон, за да поехидничи: „Досега знаех, че във днешните вестници е вярна само датата, но от днес и това не важи“.
Да перем ли мръсните думи

Започваме този материал с уточнението, че мръсни думи няма. Думите не са нито мръсни, нито чисти. Те са просто част от езика и с тяхна помощ ние мислим, познаваме света около нас и общуваме помежду си. Мръсни могат да бъдат помислите и действията на човека, но самите думи не носят вина за това. При топонимите – наименованията на географски обекти – класически пример е градчето Fucking в Австрия.

То няма кой-знае какви исторически забележителности, но всяка година хиляди англоезични туристи идват тук, за да се снимат с табелата му. Причината е, че в английския fucking означава „чукам се“ и мнозина намират това за забавно. Ако бяха само снимките, добре, но туристите вършат и други неща. не, не е това, което си мислите – просто изтръгват табелата и си я вземат за спомен. Кметът на Фукинг (всъщност така се чете на немски) се видял в чудо и сложил бетонен постамент, за да не може да се краде лесно. По света има много топоними, които по чиста случайност съвпадат с български думи от така наречените „вулгаризми“ в лексиката. Путка е остров във Финландия и на фински означава „затвор“. Няколко града в света носят гордо името Кур, сред тях е и швейцарският Chur. Всъщност в немския език „кур“ е твърде популярно съкращение от думата курорт. По тази причина един от туроператорите, водещи немски туристи у нас се нарича „Кур клуб“. Кой знае, всъщност привържениците на ЦСКА може би искат съперниците от „Левски“ да отидат на курорт и ги призовават за това в многобройните графити по стените.

Освен топонимите голям проблем създават и личните имена на чужденци, които звучат „някак мръснишки“. Навремето журналистите от БТА се чудят как да напишат на български секретаря на американската комунистическа партия Gus Hall. По всички правила трябва да е „Гъс“, ама не върви Тодор Живков да поздравява Гъс, нали? Тогава редакторът и известен преводач Тодор Вълчев предлага да го прекръстят на Гюс Хол и това става общоприето за журналистите. Проблeм има и с Abba Eban – външния министър на Израел от времето на Голда Меир. За протокола на български той тутакси става Аба Еван.

По всички правила името на английската писателка Mercia Macdermott, която живя у нас и написа книга за Левски, трябва да се чете „Мърша“, но за благозвучие я знаем като Мерсия Макдермот.

В по-ново време повод за закачки и двусмислици в пресата бе южноафриканецът Путко Мафани, шеф на пресслужбата на „Мамелъди Съндаун“ – отбор, чийто треньор бе Стоичков. В парламента на Уимбълдън пък имаше депутат, който се казва Фанети Мазакура.

Голям смут преди години предизвика и името на китайския щангист Ляо Хуй, спечелил златния медал в категория до 69 кг на олимпиадата в Пекин. Преди няколко години във вестниците се появиха заглавия като „Кура пристига в България“ и „Кура яде грозде“. Нищо срамно – просто става въпрос за прочутия аржентински тенор и диригент Хосе Кура.

За финал ще припомним стария виц за психиатъра, който показвал мастилени петна на пациент, а той му казал, че в тях вижда само секс. „Ви сте перверзник!“, отсякъл докторът. „Чакайте, докторе, не е честно – ВИЕ ми показвате мръсни картинки, а после изкарвате мен перверзник?!“

Атомни и анални гафове в чужбина

Един от най-модерните термини в англоезичната журналистика е „Атомна грешка“. Въведен е през 2002 г. от тогавашния главен редактор на в. „Палм бийч пост“ С. Б. Ханиф и описва незначителни размествания или изпускане на букви в дадена дума, при което се получава различна по значение, но съществуваща дума.

Този вид грешки не могат да бъдат хванати от компютърните програми за проверка на правописа. Наричат се „атомни“, защото са наистина дребни, но често могат да доведат до смешни или опасни недоразумения. Например nuclear consequences вместо unclear consequences – „ядрени“, вместо „неясни последствия“. Или ass вместо add – „задник“ вместо „добавям“.

Но най-известната „атомна“ грешка в историята е направена почти 90 години преди въвеждането на термина и доста преди персоналните компютри да сменят пишещите машини на репортерите и редакторите.

През далечната 1915 г. авторитетният в. „Вашингтон пост“ съобщава на читателите си как президентът на САЩ Удроу Уилсън е отишъл на театър с годеницата си Едит Голт. Верен на обществените нагласи, вестникът се отнася доста критично към избраницата на Уилсън за втора жена, навлязла в живота му по-малко от година след смъртта на първата му съпруга Елън. И съобщава: „Вместо да гледа пиесата, президентът прекара вечерта, влизайки в г-ца Голт.“

Първото издание на „Вашингтон пост“ е отпечатано и вече се разнася към абонатите и сергиите за вестници и чак тогава редакторите забелязват досадната грешка. По мистериозен начин от entertaining Ms. Galt („забавлявайки г-ца Голт“) са изчезнали цели четири букви и се е получило конфузното entering Ms. Galt („прониквайки в г-ца Голт“). Един от по-пресните и не чак толкова „атомни“ примери е публикация през 2012 г. на университетски вестник в щата Юта за голяма конференция на мормонската църква. Прохождащите в професията млади редактори са принудени да унищожат целия тираж от 18 000 бройки на своя „Дейли юнивърс“ заради една-единствена дума. Вместо апостоли (apostles) членовете на църковната управа били наречени вероотстъпници (apostates).

Гаф сътвори през 2009 г. в. „Дейли експрес“ – в обширен фолиен материал за двама тв водещи – комедиантите от ITV Антъни Макпартлин и Деклан Донъли. Идеята на авторите е да разнищят възможността вечният ерген Деклан най-после да се ожени като Антъни. А първоначалното едноредово заглавие по цялата ширина на разтвора на двете съседни страници е Can Dec finally match Ant? („Може ли Дек най-после да пасне на Ант?“) Редакторите обаче решават, че думата finally се повтаря в твърде много заглавия в броя и я заменят със синоним – at last. Но при отпечатването на различните тиражи нещата се объркват. Резултатът е Can Dec anally match Ant? – „Може ли Дек да пасне анално с Ант?“.

trud.bg