„Няма имена, няма светли фигури, няма личности днес в политиката, които да събуждат положителни емоции. За мен поне няма. Има едни изключително обиграни хора, безскрупулни, които нямат никаква задръжка да прокарат своите интереси – лични и партийни. Това дори е по-страшно от организираната престъпност… Нарича се предателство“, казва Камен Донев в интервю за списание „Биограф“. „Престъпникът поне не претендира, той е такъв – продължава Донев. – А този, който е там горе и претендира да управлява, да обича, да се грижи, да спазва закона, да мисли за просперитета на народ и държава, той не го прави. Значи говорим за предателство – ето това е голямото предателство.“

Донев разкрива, че в предстоящия си моноспектакъл ще посвети една фраза на хората във властта: „Политиците са тези, които презират онези, които ги избират“. Заглавието на третото солово представление на актьора е „Песни, танци и истории из балканските земи за сватбите“. Публиката ще го види на 29 ноември в „Арена Армеец“. Камен Донев смята да си премери силите в най-голямата покрита зала у нас, след като 20 пъти пълни догоре зала 1 на НДК.

На първия си спектакъл в Двореца на културата Донев излиза не един срещу 4000 души, а срещу себе си – искал да види ще може ли със същата сила да пресъздаде на голяма сцена това, което прави и на малка. Усещането му е сякаш играе в огромна тъмна пещера. Актьорът твърди, че преживява емоционално аплаузите на публиката – понякога ги приема като почивка, защото когато наложи високо темпо на спектакъла, идва момент, в който има нужда от няколко секунди, за да си поеме въздух: „В по-дълбок смисъл аплаузите са една необходима за актьора награда, мъничка награда, която обаче събира в себе си целия смисъл на това, което той прави.

А още по-надълбоко, аплаузът е вид любов. Той ти засвидетелства не само това, че на зрителя му е интересно и те харесва, а и че ти дава подкрепа. Мощният аплауз е голяма любов. И ако идва на място, означава, че достигнал същината, достигнал си гръбнака на нещо, което искаш да кажеш на хората – и между теб и тях е станала някаква спойка, дълбока връзка…

Най-силни са финалните аплаузи, които осмислят и ти дават онова удовлетворение, от което имаш нужда и заради което си се качил на сцената.“

След подобно преживяване Камен Донев споделя, че се чувства така силен и окрилен, че може да изиграе представлението още веднъж. Твърди, че е много болезнено да слезеш от сцената и да видиш, че хората не са съпреживели с теб, не са доволни от това, което си им предложил. Такива драматични провали Донев твърди, че не е имал. Но е приел провала като част от пътя напред.

„Човек трябва да е смирен с онова, което му се случва, да го приема – казва той. – Може да прозвучи банално, но го приемам дори като нещо полезно. Ако има провал, значи е трябвало да има провал. Ако има грешка, приемаш грешката и продължаваш нататък. Не страдам от това.

Много харесвам думата „смирение“ и съм намерил утеха в нея. Смиреният човек е онзи, който осъзнава, че има и по-важни неща от самия него. Че има и неща, за които си струва да се жертва. Смирението е свързано с голяма любов към другите и със стремеж да ги разбираш. Да не се опитваш да се налагаш.“

Цената на успеха за Камен Донев се съдържа в една дума: труд.

Когато за първи път излиза пред публиката със своя моноспектакъл „Възгледите на един учител за народното творчество“, в първите пет минути на сцената имал усещането, че е застанал срещу тигър или лъв:

„Не знаех това животно – публиката – какво ще направи с мен. Защото публиката може да те изяде, може да те погали и да те вдигне на пиедестал. Първите пет минути на една премиера за актьора са най-голямото изпитание. Може би космонавтите усещат подобно огромно вълнение. Няма как да го опиша. Ти си абсолютно сам срещу всички, направил си нещо, даваш всичко от себе си и не знаеш дали твоята любов, твоето отдаване ще бъде прието…

След това, когато всичко мина, когато спектакълът тръгна и публиката започна да влиза, бях много щастлив. Какво да отговоря на онези, които казват, че това е комерсиално – все едно да се чувстваш виновен, че си направил нещо хубаво. По тази логика комерсиални са Павароти и Найджъл Кенеди, а Роджър Уотърс е направо гаден комерсиалист. Такива са и нашите големи оперни изпълнители. Въобще всички талантливи хора са гнусни комерсиалисти.

Да, човек се чувства добре, когато е гледан и има финансово отражение на това, което прави. Но то идва впоследствие. Никой не ти го дава ей така. Работиш сам на сцената – с фантазия, с любов, отделяш много време за подготовка, за репетиции… И най-страшното – рискуваш.“

Когато решава да напусна сигурното щатно място в Театър „Българска армия“, Донев го прави с пълното съзнание, че трябва да се бори сам: „Аз не съм крепостен актьор. Исках да бъда честен със себе си, исках да се чувствам истински пред себе си. Тогава и наградата, и поражението биха били големи. Мен ме сполетя първото…“

Камен Донев е против децата да посещават актьорски школи от съвсем малки. Според него човек трябва да стане актьор след 30 години, „когато е преминал през определени периоди от живота, осъзнал е някои неща, започнал е да мисли по-активно, да чете, да се самообразова, да се самоусъвършенства, да има гражданска позиция. Да започне да се учи от 20, докъм 30-35 г. и след това може да се говори, че е актьор“:

„Младите хора, изкушени и привлечени, омаяни и напомпани от онова, което гледат по телевизията, изпускат същественото в професията – къртовския труд. Приемам, че това е нещо нормално за младите, макар че си спомням как беше в нашия клас при проф. Крикор Азарян. Нямаше такива заблуди, работеше се сериозно.“

Донев твърди, че вижда музиката:

„За мен най-важното усещане, когато започне една песен, е да ме просълзи, да ме накара да се изправя на крака. След това идват образите и картините, които предизвикват емоциите, асоциациите, които идват в ума. А третият момент е чувството, когато свърши мелодията – имаш усещането, че самата музика те е разконспирирала, успяла е да отключи всички врати в теб и да се настани там завинаги.“

ploshtadslaveikov.com