Милена Белчева е варненска поетеса, станала популярна със стихосбирките си „Ванилено небе“ и „Етюд за притихване“. Била е част от поетичната школа „Прибой“ на Венета Мандева, носител е на престижни награди от литературни конкурси, сред които: Национален конкурс за нравствено-религиозна поезия „Под манастирската лоза“, НЛК за поезия на в-к „Литературен глас“, Награда на Радио Пловдив в НЛК за поезия „Добромир Тонев“, “Матрицата на Стефан Бонев”, „По стъпките на лятото“, НЛК „Георги Давидов“ и други.

С Милена Белчева направих по-нестандартно интервю, като я попитах какво мисли за:

Детството – Вдъхновение, опора и нещо, което трябва да носим винаги със себе си като отправна точка.

Тръпката – Необходимост, с идеята, че е нещо преходно. Човек трябва винаги да изпитва ентусиазъм и признателност, за това че е жив, има възможността да научи своите истини, да изгради светогледа си, да се доближи до Бог. Не възприемам тръпката като изява на вътрешното ни напрежение. Тръпката е импулс, който ни помага да изразим себе си, тя е двигател който ни движи напред.

Страданието – Единственият път, чрез който човек може да изпита катарзис. Изкуството е свързано със страданието. През страданието се стига до дълбоките нива на себепознанието.

Уязвимост – Всеки е уязвим. Но не трябва уязвимостта да се превръща в психичен проблем.

Венета Мандева – Човек, на който съм признателна. Тя ми даде импулс да съхраня това, което имам като дарба и да я развия. Тя ни учеше на сплотеност, на толерантност и ни казваше, ако срещнем сродни души да им подадем ръка. Венета ме научи да не бъда егоист и егоцентрик.

Душата – за мен по-важен е духът. Душата е психиката на човека, но тя не е изключително чиста. Красива – да, но тя е съвкупности от всичко това, което е човек като енергия, възприятия, мисли.

Мъжете – Изпитвам уважение към всеки мъж. Мъжете са по-мъдри, по-аналитични, по-малко драматизират живота, докато жените са по-интуитивни и емоционални. Днес мъжете са потиснати от еманципацията на жените и това им пречи да бъдат решителни, отговорни и инициативни.

Раздялата – Тя е ежедневие. Човек всеки ден се разделя с хора, с неща които са му ценни. Единствено когато нямаш чувство за принадлежност и не си обвързан с нищо емоционално, тогава приемаш раздялата като нещо нормално.

Любовта – Най-неописуемото нещо, надявам се някой ден да разбера какво е в нейната пълнота, защото ние живеем с представата си за любов и различните й проявления. Любовта към човек е пламъче от целия огън на любовта.

Поезията – Упование, разбиране, докосване, съзерцание.

Разочарованието – Понякога е неизбежност.

Болката – Единственият път през който можем да стигнем до истината

Щастието – Мимолетна вечност.

Съдбата – Лична отговорност, предопределеност.

Смъртта – Последният шанс за разкаяние, за връщане към първоизточника.

Иво Югов

www.barometar.net