Изглежда по волята на Юнкер имаме Европа на два климата. Тук цари втора категория захлаждане, ядем втора категория храни, наслаждаваме се на втора категория свобода на словото, назначаваме вторичен еврокомисар, имаме втора категория съдебна система, и дори борбата с корупцията е имитация на първичен образец. Само правителството е ГЕРБ-3.

Борба с корупцията се вихри, но с една подробност – платена. Т.е. клин клин избива до крак. Свобода на словото безмилостно се насажда със закани за репресии срещу журналистите. Смеят ли да не са свободни?

А докато температурите на Запад се интегрират на първа скорост, тук се разгаря пряка изборност на професионалната квота в ВСС – заедно със срамното очерняне и активните мероприятия, характерни за всички предизборни кампании.

Така отчайващата съдебна безпътица роди нова реформена идея – прокуратурата да се отдели от съдебната власт. Кой помни, че Конституцията изначално я постави в съдебната власт, именно за да не е подчинена на изпълнителната? За да няма връщане към диктатурата. Но така е редно при второразрядна демокрация. В очите на нейните ментори, тя трябва да е вечно fledgling, т.е. „прохождаща“. Иначе за какво ще й са нужни бавачки?

Климатиците се задъхват и заради широко отворения прозорец на Овертон. Огънят се потушава с друг огън. Вицепремиерът-националист отива да успокои участниците в поредните антиромски размирици, започвайки с думите „Аз съм на ваша страна и не само аз“. С което, разбира се, ги насърчава. Полицията също негодува заради излъганите обещания. Затова на полицаите се обяснява, че армията им е взела парите, на армията – че са взети от пенсионерите, на пенсионерите – че парите взе Орешарски, а на всички заедно – президентът. Нещо ново? Допреди 4 години поредицата свършваше със Станишев. Важното е, че щом всичко е абсурдно, всичко е възможно.

Нашето чуждо културно министерство, наречено „Америка за България“ премина към идеологическа индоктринация на беззащитните детски умове чрез обществената образователна система. Неща, от които дори най-догматичните комунисти се отказаха преди 28 години. Поръчали са „учебно пособие“, в което се възхвалява статуквото преди 1944 г. То е било „естествено“ и в неговите рамки е царяло „разбирателство“. На децата не се съобщава, кога е започнала тази чудна хармония – от Шабленските данъчни бунтове през 1905 г., когато са колели селяните със саби? Или по-рано, когато политическият дебат се е решавал с убийства и изтезания на министър-председатели насред София? Нито славния завършек с опита да извършат геноцид над евреите и англо-американските бомбардировки над режима. Който сега бива реставриран с пълна пара и пълна кесия.

Времето, също като слънцето, е спряло в едно вечно латиноамериканско пладне, напомнящо за атмосферата в романите на Габриел Гарсия Маркес. Например, има много разлики между Мишо Бирата и Миро Боршоша, но те не са съществени. И в двата случая лицата са разследвани от прокуратурата за злоупотреби, целящи да набавят някому материална изгода. И в двата, изпълнителната власт се намесва в полза на разследвания. И в двата наблюдаваме тотално цирково преобръщане, салтомортале на един и същи авторитарен премиер, известен със своята чувствителност към телефонни обаждания свише. И в двата, действията му стават публично известни. И в двата, негодуващите борци срещу корупцията си затрайват. Другото са подробности. Разлика в прякора.

Какво е обяснението на това хаотично безвремие? Едното е, че дългият изборен период от миналото лято до този месец май натрупа множество неудовлетворени лобистки ангажименти и сега сметките пристигат накуп. Очакват се закони срещу трудовите права, екологията, потребителите, в полза на банките, на бизнеса, на външни влияния, на мултинационалите и тепърва ще узнаем кои още. При „продаването“ на толкова много иновации на публиката, дори феномен като Борисов има ограничен капацитет.

По-същественото е, че след 8 години власт едва ли има нужда да казваме, че Борисов може да печели избори, защото дава всичко на света, за да е отгоре. Но това не значи, че може да управлява. Впечатлението е, че и той като другите, не знае, какво прави, но много държи да го прави именно той. Възвратно-постъпателният Боршош, тангото с ретроградния Меркурий, Грипените, за които единия ден преговаря, другия геополитически клейми, поредната калинка, назначена в Еврокомисията след „позвъняване на приятел“, достлука с Ердокомшията, откровеното издевателство с плащането до 1000 в брой, връщането на закона за концесиите през парадния вход, готвените конспирации за ратификация на CETA… Примерите са всекидневни и количеството се превръща в качество, което се описва с психиатрична диагноза.

Но тъй като не говорим за индивидуални особености, трябва да признаем, че по същество управление все повече няма. То всекидневно опровергава себе си. И отдава всичките си сили в героична борба с последиците от собствените предходни действия.

Което определя и перспективите. За радост на ясновидците, у нас предсказването на последиците с нищо не пречи те да настъпят. Така винаги излизат прави. През пролетта на 2012-а ГЕРБ -1 зарегистрира фотоволтаици, колкото един Козлодуй, а през февруари тълпите вече дефилираха по улиците и пееха с пълни гърди оскърбителни припеви за Бойко Борисов. После всичко се върна обратно. Така народонаселението хем понякога се развлича, хем се убеждава от личен опит, че промяната е невъзможна. Така може да стане дори с изборния закон. Кой накара Борисов между двата тура на президентските избори внезапно завивайки, да обещае елементарни мажоритарни избори? Пак ще има тълпи по улиците. Борисов-2 с усилия уволни Иван Искров, който Борисов-1 беше преназначил, но важното е, че мината в БНБ не е обезвредена. Стенограмата от 2013 г. само напомни това.

Войната на ГЕРБ и премиера срещу президента ще продължи. Никакъв национален интерес няма да засрами агресорите. Зад нея се крие банална и прастара динамика на завоюването и запазването на властта, каквато зоолози наблюдават дори при шимпанзетата. Непоносимо е за премиер, който носи партийна структура, а не тя него, да допусне в държавата някой да е с двойно по-висок рейтинг. Това го делегитимира в рамките на тази архаична, почти подсъзнателна схематика. Когато 5-годишно дете попита, кой е таткото на държавата, какво ще му отговорите – че е най-уважаваният или че е този с най-големи пълномощия? В случая, това не е едно и също лице. Всеки от нас носи детето в себе си и затова популизмът хваща дикиш само с прости обяснения. Още миналата година беше „смущаващо“, когато Плевнелиев започна да се държи като равнопоставен, а ходът с Цачева бе замислен да гарантира, че това няма да се повтори.

Впрочем, от това следва, че именно за да изпълни конституционната си роля, Радев ще трябва да надгради над нея. Рано или късно ще трябва да призове обществото към дългосрочно мислене по неща, които всекидневно вълнуват хората – несигурността, доходите, трагедията в здравеопазването, обскурантизмът в образованието и медиите… Това е първият президент, който не хвърля думи нахалост. Говори само неща, които добре е обмислил. За изтеклите месеци сигурно е мислил за неща, които трябва да се говорят. Време е това да проличи.

Чавдар Найденов

trud.bg