Пометнах,
спъната в сянката на възмрачна немилост.
Абортира спонтанно душата ми.
Не можа да износи плода
на свойте големи, невъзможни любови!
На своите малки възможни щастливости…

Припадна в тъй нелепа ситуация.
Критична. Неспасяема. Кармична.
Разфокусирана лежах на хирургическата маса
в агонизираща декомпенсация.
Димящите операционни лампи
облъчваха като факли хлътналите ми очи.

Под упойката на сладки обещания
улавях жестоката естетика.
В сърцето ми забиха абоката,
инфектиран с лакоми бактерии в процес на амитоза,
пъплещи с невидими телца из тънките ми корени.
Приливаха ми час по час изпитани илачи-
150 милилитра ехидност,
две банки глюкозни миражи,
40 капки „така ти се пада“.

Сама съм си виновна, че прекъснах
извечната игра на самочувствия,
на гордост и предразсъдъци,
на привличане и отблъскване.
Не понесох:
фригидността в мисленето на безславните Дон Жуани,
привидно умиляващата инфантилност
несретните им дни в мазохистични самосъжаления
удавените нощи в меланхолични настроения
шизофреничните им резки проявления
футболните продължения
сладките им отМЪЖщения,
познатото им онемяване,
родено от безсилие пред фактите.

Колко дълго живях в недоумение
от крещящите им нелогични жестове,
от нелепите им доказателства.
И премигвах възхитено
при псевдоинтелектуалните им изказвания.

Ах, колко исках да убедя света в тяхната съвършеност,
и себе си-в правилността на грешните си избори!

Да, душата ми-някога-силната,
не успя да резорбира частиците примамлива отрова,
добавена към инфузионните разтвори.
Не можа да отстрани впитите в нея кърлежи на съмненията.
Не дочака да премине Трите преки до непоискана прошка.
Чезнееше от този акт на Екзорсизъм.
Обтриваха я с тинктура от щипеща небрежност.
посипваха я с фини стружки сприхавост.
изрязваха чувство по чувство,
строфа по строфа,
стон по стон,
къс по къс.
С отработена небрежност захвърлиха плацента на ласкави мечтания,
задъхани копнежи, кокетни дръзновения,
вълнуващи прозрения, светулчици обичане.
Пронизваха ме с мълнии гротесктно безразличие.
Как прояждаха с дребните си лукавства звездния плащ на вярата ми!
Педантично жулеха усмихнатите ми устни с абразива на неодобрението.
Опрощаваха ми великодушно собствените си грехове…

Дали сега съм станала безчувствена и примирена,
дали са закърнели сетивата ми?
Не, още помня бавното пробождане на затъпената канюла,
присвитите очи на хладните мъже,
в Самата святост и Невинност предрешени.
Как кънтеше кухо разменната монета на доверието!
Колко сговорчиви бяхме в своите мълчания!
Колко еднакви в различността си!
От пеперуденият полет остана ми единствено прашеца
Днес с кристалчета въздух изписвам лаконично
пред очите на живите „до поискване“
и тупвам кротко в пощенската кутия на времето.
Опустошена и изтощена
се сливам с вятъра.
Опявам, кълна и благославям
мъртвия плод на своите измамни истини
и чакам в мене да покълне
семето на Светлината, което
ще донося.
Милена Белчева