Обесването на земеделския лидер Никола Петков на 23 септември 1947 г. е кулминацията в терора на комунистическия режим срещу парламентарната опозиция в България, посочва шефът на Държавна агенция „Архиви“ доц. Михаил Груев. Изпълнението на смъртната присъда по съшитото с бели конци дело срещу народния трибун е разпоредено от Васил Коларов. Заповедта идва от Сталин и Димитров само ден след като Конгресът на САЩ е ратифицирал мирния договор на съюзниците в антихитлеристката коалиция с България.

„Всичко случило се в Източна Европа след окупацията й от Червената армия, е замислено и подготвено в Москва. България не е някакво изключение от това правило. Разбира се, кремълската технология на злото има своите особености във всяка една от попадналите под властта на Сталин и неговите марионетки държави. В Унгария местният кремълски сатрап Матиаш Ракоши сравнява унищожаването на опозицията с рязане на салам.

“Първо режем социалдемократите, след това селските партии и така нататък докато останем само ние“, звучи едно от циничните откровения на кървавия диктатор. В България окончателната разправа е в известна степен затруднена от факта, че 76 % от нейното население е селско и в значителна степен подкрепя Земеделския съюз на Никола Петков. За земеделците започват да гласуват и много градски жители, които вече имат съвсем ясна представа какво им готви комунистическата диктатура.

Това дава сили на Петков да се конфронтира с „червения гаулайтер“, както той публично нарича безпрекословния изпълнител на волята на Кремъл Георги Димитров“, посочва историкът Михаил Груев. Зловеща е и ролята на придружаващите „вожда и учителя“ многобройни палачи от НКВД (4 специални дивизии), изпратени да съветват и охраняват новата власт.

Наивна ли беше българската опозиция?

„Няма никакво съмнение, че Земеделският съюз на Петков първоначално проявява известна наивност по отношение на шансовете дори под съветски ботуш България да запази своята демократична система. Като министър без портфейл в първото отечественофронтовско правителство Петков слага подписа си под редица мракобеснически актове на доминираната от комунистите власт.

Сред тях са позорните „наредби-закони“ за създаването на т.нар. „народен съд“, за изграждането на трудово-възпитателни общежития (концлагери) за политически опасни лица, за „защита“ на народната власт. По-радикален спрямо комунистите и плановете им за превръщане на България в съветска колония е политическият предшественик на Петков Г.М.Димитров (Гемето), който обаче още през 1945 г. е принуден да бяга от България с личната протекция на американския политически представител към Съюзната контролна комисия Мейнард Барнс“, изтъква Михаил Груев.

Окончателният срив на всякакви илюзии сред парламентарната опозиция по отношение на плановете на Москва и нейните марионетки в София настъпва след проведените с многобройни фалшификации избори през октомври 1946 г. Терорът срещу демократичните партии и техните лидери се засилва и част от тях попадат зад решетките.

Палачите на Сталин обаче изчакват подписването на Парижкия мирен договор за България на 10 февруари 1947 г., за да пристъпят към окончателното политическо и физическо унищожение на остатъците от парламентаризъм и демокрация в България. „Разтурянето и забраната на политическата опозиция върви паралелно с арестите и избиването на нейните представители през лятото на 1947 г. То се случва в периода, в който е извършена ратификацията на българския мирен договор в парламентите на подписалите го западни държави. Съдебното убийство на Никола Петков е отложено за деня след одобряването на договора в американския Конгрес. Така е избегнато неудобството да не се стигне до отказ след подобно нагло посегателство срещу свободата и демокрацията в окупираната от Съветите страна“, обяснява Груев.

Целта е заличаване на България от политическата карта на свободния свят

Окончателното унищожение на парламентаризма в България е прелюдията към пълното политическо и икономическо подчинение на България от болшевишка Русия. Още през декември комунистическата номенклатура завзема всички частни предприятия и много жилища. Следва заграбването на земята и инвентара на селяните. „Смисълът на случилото се през страшното лято на 1947-ма е заличаването на България от картата на независимите страни в света“, твърди Михаил Груев.

Думите му се потвърждават и от последвалите актове на феноменално за цялата световна история национално предателство на новия режим в София – опитите България последователно да бъде вкарана като периферия на Титова Югославия с доброволен отказ от Пиринския край, а след това и да бъде присъединена като 16-та република на СССР.

Москва директно се намесва дори по въпроса кой има и кой няма право да живее в новата й колония. През 1946 г. Сталин разпорежда извършването на брутална македонизация на Пиринския край. На 29-ти юли 1949 г. същият настоятелно „съветва“ приближените на току-що починалия Г. Димитров да започнат експулсирането на турското малцинство в България, което по думите му е „нежелан елемент“. „Съветът“ води до почти незабавната емиграция на 150 хил. турци през периода 1950-1951 г. НРБ е превърната в губерния на Съветската империя и ограбвана чрез методи, познати от Средновековието.

Любопитен отчет на съветската външнотърговска фирма „Амторг“ дава да се разбере, че след нашествието си в България болшевишка Русия е заграбила монопола да търгува с цялото произвеждано в България розово масло. Нещо повече, директно конфискуваната като „военен трофей“ или изкупувана на безценица ключова парфюмерийна суровина се оказва единственото печелившо перо в търговията на „Амторг“ със САЩ За разлика от всички останали съветски стоки за износ, търсенето и валутната възвращаемост на ограбваното българско „течно злато“, не намаляват на световния пазар, пише в отчета на „Амторг“ за 1948.

Николай Цеков

Дойче веле