Варненският драматичен театър отбеляза 70-годишнината на големия Михаил Мутафов и 45-годишната му сценична дейност с елегантната комедия „Ретро“ от Александър Галин. Емблематичният актьор на Явор Гърдев и на Варненския театър закръгли 70-те на 4 юли, но тъй като лятото не е активен театрален сезон, отложихме събитието за 16 октомври, когато ще аплодираме Мишо в главната роля на ухажвания от няколко дами вдовец в „Ретро“. Впрочем неговият чар остава неувяхващ и след 45 години на театралната и филмова сцена. Установихме го за пореден път само преди няколко дни на фестивала на българския филм „Златна роза“, в който филмът „Вездесъщият“ на режисьора Илиян Джевелеков, с Михаил Мутафов в ролята на достолепния проф. Борилов, взе най-много и най-престижните фестивални награди.

В богатата си колекция от награди актьорът също има своята „Златна роза“ 2008 за ролята на Ванвурст Окото във филма „Дзифт” на Явор Гърдев. А през 2014 Михаил Мутафов бе отличен с Наградата за главна мъжка роля на Международния фестивал за късометражно кино в Брюксел 2014 за ролята си във филма „Чест“ на Павел Весноков, написана специално за него. По този повод режисьорът характеризира Михаил Мутафов като „изумителен, невероятно талантлив и много специален актьор”. „Най-много ме радва, че на 68 години аз говоря на един и същ език с 28-годишен човек. Да говоря един език с талантливи творци от други поколения като Явор Гърдев и Павел Веснаков, ми носи огромно удовлетворение. Чувството е прекрасно, то ме държи“, репликира Михаил Мутафов.

Предишни върхове в творчеството на актьора бележат Първата награда от Фестивала на малките театрални форми във Враца 2005 за ролята на Туполски в „Пухеният“ от Мартин Макдона, режисьор Явор Гърдев и „Аскеер“ 2003 за ролята на Марат в „Марат/Сад“ от Петер Вайс, отново с режисьор Явор Гърдев. „Явор Гърдев ме привлича с познанията си, със своеобразното си светоусещане. Изненадва ме с неочаквания си подход към пиесата и това ме кара и аз да бъда неочакван, да бъда интересен на самия себе си. Преди Явор Гърдев и Станчо Станчев съумяваше да ме провокира по този начин. На тези двама режисьори дължа най-сериозните си откривателства на театралната сцена“, споделя Михаил Мутафов.

След забележителните постановки на Явор Гърдев на варненска сцена „Бастард“ по Шекспир и Дюренмат, „Пухеният” от Мартин Макдона, „Марат/Сад” от Петер Вайс, „Калигула” от Aлбер Камю, „Крум“ от Ханох Левин, той продължава да работи с именития режисьор и в неговите столични постановки – „Пухеният”, „Пиеса за бебето” от Едуард Олби в „Театър 199”, „Чайка” от Чехов на сцената на най-новия български театър „Крикор Азарян” в НДК.

На един по-ранен етап Михаил Мутафов има щастието да се срещне и с големия режисьор Стоян Камбарев, разкрил нови хоризонти пред българския театър. „Когато прочетох пиесата „Майката“ на Горки, въобще не отдадох значение на ролята на Прохор Железнов, а в хода на репетициите със Стоян Камбарев тя се превърна едва ли не в център. Там за пръв път усетих, че ролята не е това, което е написано – може да бъде много повече, зависи как влизаш в нея, как мислиш, как работиш в нея. Все още се случва някои от колегите да ме наричат Прохор“, разказва актьорът за прочутата постановка на Варненския драматичен театър „Майката. Васа Железнова 1910“.

Михаил Мутафов е създал на театралната сцена над 100 роли от българската и световната драматургия и във всяка една от тях е вградил своя талант и своето разбиране за света и за театъра. Осанката и излъчването му лесно се припокриват с представата за философи, ироници или аристократи на духа – да си припомним само блестящите му превъплъщения от последните години като Фауст в едноименната постановка на Лилия Абаджиева, като Лорд Бъкингам в „Ричард III” от Шекспир или като проф. Серебряков във „Вуйчо Ваньо“ от Чехов на проф. Пламен Марков. Това обаче съвсем не са предпочитаните типажи на Михаил Мутафов: „Изиграл съм много аристократи. Да играя просто един цар не ми е интересно, подобни образи не ме предизвикват достатъчно, защото са ясни като характеристика. Предпочитам роли като тази в „Дзифт”, които са извън стереотипите, в които актьорът оставя играта на заден план и докрай влиза в професията. Да бъдеш, не да играеш.“

Да бъдеш, не да играеш, е несъмнено най-максималистичното верую, което един артист може да изповядва. То предполага само най-високото лоно на изкуството. Което обитава и Михаил Мутафов.

Виолета Тончева