Без да съм в „лошо настроение“, а дори бидейки в усмихнато такова, реших да споделя няколко делнични мисли за празниците. Подобни усещания сигурно изпитват и признават мнозина, но да си излея и аз мъката до арменския поп. :) А и то жена ли ще съм, ако не измрънкам? 😀 И така, най-после – почивам, след изтощителни работни дни и вечери. Да, ама не, както казваше един политик. Целият свят е обзет от една изкуствена еуфория на честитене на какво ли не, или вълна на депресарски дух „хич не ми е празнично“, или пълна апатия „Хм, кво – ден като ден“. Май повече симпатизирам на последното. :)

Не ми се мисли, какво ще следва около Нова година. То любов на килограм, то емпатия, то братство, равенство, мир и софри за чудо и приказ. Колажите с икони и еленчета бързо ще изместват тези с делфинчета, котенца и чашки с кафе. Статусите на триумфираща женственост или мъжество тутакси ще се сменят с такива за благоденствие по света и избирателна пропускливост спрямо желанията „не искам нищо за мен, само близките ми да са щастливи и здрави“. А същите тези близки, вероятно са въвлечени в караници през ден или час и общуването е редуцирано до битовизми или причинява доста нездравословни неща. (Признавам, аз също не правя изключение понякога и съм наясно, че всеки дом си има прах и пушек) Но някак тази ударна вълна на внезапно умиление просто ме поваля. Прилошава ми от пожелания – „и нека Бог сбъдне всички твои мечти“. И какво следва след „сбъдването“? Нови желания и/или нови разочарования. Нали мъдрите хора казват „внимавай какво си пожелаваш“ и че „най-много сълзи са пролети от сбъднати мечти“. Тогава защо? Замисляте ли се за инерцията на пожеланията, макар и привидно чистосърдечни. Нали знаете за енергията на изреченото? Смятате ли, че е добро да налагате своята воля за някого, независимо че съвпада с неговата. А с Божията?
Сигурно и аз някога съм ръсила щедро неща в този дух. Помня, че една година писах послания и късмети за една книжарница във Варна, после тя ги разпространяваше в търговската мрежа, без да плати за авторството, но и по-добре. Все още ги виждам тук – там, дори в късмети към корите за баници. Както и да е. И да, рисувам камъчета с подобни пожелания, но както се казва „това е друга бира“ :) Сега избягвам и най-често пожелавам „нужнослучвания“, защото знам, че каквото е нужно-ще се случи, със или без нашата намеса. И все пак – по-добре да не пречим.

Откакто се помня, повeчето празници асоциирам с думата излишество. Излишна суета за тоалети, за презапасяване с продукти и минимум един работен ден, прекаран в кухнята. „Нямаше нужда“ казваме, когато получаваме подаръци, но имаме ли нужда от всичко останало? Вече „празнувам“ Коледа различно. Веднъж ми се „случи“ в средата на август, тогава усетих Рождество, тогава имаше смисъл за мен, тогава я преживях и споделих с близки. Преди няколко години я прекарах на чаша ром в кафене, където изчетох едно sci-fi романче. Била съм „коледно“ в метъл бар с рок – група. На басейн. На разходка сама в гората. Предната Коледа бях на плажа с приятелка, всяка носеше домашни курабийки, бъбрихме кротко и съзерцавахме морето.

Тази, за първи път в живота си реших, да прекарам сама. Без да си покажа носа навън, без деца, без приятели, без семейство, съседи и роднини. Не ми е самотно, скучно и потиснато, напротив. Подреждам, простирам и карам цял ден на малко картофи, орехи, кафе и сладък хляб с портокал и карамфил. Запалих си сутринта нова свещ, украсих си семпло живата елхичка, почетох книжка. Реших да поздравя, докъдето мога, хората, с които съм „сприятелена“ и за много от тях не знам (почти) нищо. Иначе – за какво са ми просто като присъствие, без грам общуване. Избрах да си „спестя“ суматохата от „надяждането“ и стилистиката на „Вземи си още едно парче!“, „Ама опитай и сърмичките…“, „Как така няма да хапнеш месо?“ или „Еее, ти нищо не яде!!!“. Трогващите диалози на абсурда – „Искаш ли от тази салата?“, „Не!“, „Добре, тогава ще ти сложа!“… Естествено, светът ще свърши, или най-малкото ще ме надвие циганчето, ако не ям за десерт и плодове. На подигравките, когато да не знам коя подред година повтарям, че „мед, млечни, ядки и плодове се консумират отделно и на гладно“ – не обръщам вече внимание. Всеки си има стомах и си носи отговорността за това какво слага и какво се вкисва в него. Споменавайки вкисване, това е и най-честото ни вътрешно психично състояние, маскирано от фондана от благи думи с крещяща неискреност.

За мен това са празниците – спокойствие или поне въздържане от напрягащи неща. Уморена съм от досадните препирни или неловко мълчание, от празните фрази или неизменни провиквания. От цъкането по телевизионните канали, бълващи медийната помия на бездарните журналисти и продуценти*(има изключения и кадърни колеги!), в търсене на нещо, ако не интересно, то поне приятно, отвличащо. Бъдни вечер бях на гости в семейно-роднинското гнездо, но по пижама и халат, с мокра от банята коса. Все ми е тая доколко е неуважително. Всеки се бе въоръжил с таблет, слушалки за радио, телефон, отдаден на есемеси, скайп и т.н. В някаква степен и аз съм пристрастена към съвременните средства за забавление и комуникация, но ми бе някак опорочаващо и не го проумявам. Този вечен стремеж да запълниш времето с още нещо. Този неоправдан култ към неосъзнати ритуали и несъхраняващи нищо, освен суетата, традиции.

Никой не съдя, нито се скатавам от домакинстване, нито давам модел, напротив. Все е рамка. Надявам се, че някой, обаче, все ще се замисли именно за този условен рефлекс, който сме си изградили и следваме около и през празниците. Уча се да разбирам, дори да не одобрявам нещо. Споделям трапези и се опитвам да се впиша в тази интимна атмфосфера. Обичам да ме прегръщат, заради самата прегръдка, при все, че се случва толкова рядко. Научих се да приемам и да се радвам на подаръци, с повод или без, не само да правя жестове от моя страна. Доколкото мога, понасям тези периоди без особена съпротива. Просто ми се иска някой и мен да разбира и да уважава отношението ми. Да спра да слушам колко е неприлично да се излегна на леглото и да си чета, когато се гримирам – защо го правя, нямало нужда, защото съм си красива, когато ходя цяла седмица без грим – е, защо не съм сложила поне едно червило за цвят и т.н. Да ми се натяква „Няма ли да сготвиш поне за децата?!“. Ами не, няма, понякога искам да караме на „каквото има“, а и никак няма да се сърдя, ако някой от синковците и мен изненада с палачинки, например.

Сещам се за дзен-притчата и чашата с чай. Няма как да доливаме инертно в пълните чаши. Празникът „иска“ празнота, пространство -от „неща за правене“, излишни думи и емоции, неуместен патос, налагане на религиозни или лични условности, схващания, митологеми, суеверия. Преди драматизирах, че никой от десетките ми бивши семейни приятели не звъни от години дори да пита жива ли съм, камо ли за гостуване, но сега съм наистина радостна, че в близкото ми обкръжение са останали по естествен път единствено онези „двама-трима“, които винаги приютяват душата ми и чиято обич, знам, е безусловна. И както казвам, с тях самото общуване и самото им съществуване е празник. А Коледа – нека всеки я празнува така, както я разбира и усеща, каквото и да Е и да не е…

Милена Белчева