„Много се изговори за Св. Русев. Някои го харесват, други – не. Безумно е да се дискутира творчеството на един художник – единствените критерии са ”харесва ми-не ми харесва” и колко струва на пазара. Дотук за художника Св. Русев.

Аз не съм имал директно взимане-даване с него, слава богу не ми се е налагало да завися от системата. Искам само да кажа, че не – той не е единственият виновник за състоянието на изкуството в България. Той беше Франкенщайн, създаден от прословутата българска сервилност към силните на деня, удряне на глава в земята пред властимащия и подмазвачество, желание да се отъркаш в „големия човек“, да бъдеш „най-добрия“ му приятел. И съответно оплюване, предателство и скачане на всеки, изпаднал в беда, изгубил влиянието си вече бивш колос. Той просто беше изключително умен и комбинативен, за да се възползва максимално от стремежа у българина да благоговейничи. И да изгради своя собствена система от зависими хора, култ към личността си.

Да, той контролираше всичко – от несъществуващия български (съвсем съзнателно) пазар на изкуството, до псевдоколекционерите, които замотаваше в сладки приказки, купувайки „велики“ художници за петцифрени суми, чиято реална цена всъщност гравитира малко под тази на средна класа занаятчия от сайта saatchiart.com.

Неговата система важеше до Калотина и обратно. Назначаваше и махаше директори на галерии, контролираше държавните фондове за откупки – само на верни нему хора! Лансираше послушните му ученици. Но да си сложим ръка на сърцето – кой на негово място не би го правил? Когато имаш цялата власт, то можеш да правиш каквото пожелаеш с нея. Същевременно, нямаше как да изнесеш и една скица навън, без да минеш без комисията за опазване на наследството и организацията „Хемус“. Системата беше заключена!

Но в момента, когато загуби мощта си – през 1987-89-а, когато всички слагачи се отдръпнаха от него, се видя, че не Св. Русев е бил виновен, ами че просто толкова си можем. И че в България няма нито един художник, който да може да продаде работа в сериозна колекция навън освен Недко Солаков. Че той просто е бил удобното оправдание за бездарност и липса на характер.

Той не беше Вернер Тюбке, не беше Йон Сбарчиу и след него не остана нито „лайпцигската школа“, нито „школата от Клуж-Напока“. Останаха десетки представители на „сръчната пластична депресия“ – стил в българското изобразително изкуство, характерен с това, че няма и наченка на мисъл, концепция или анализ в произведенията на авторите. Има една неистова борба с боите и платното, докато му извадят душата и то издъхне на пода в ателието им.

Въпросът „Имате ли бяла боя?“ в магазина на СБХ на „Оборище“ беше като „Пуснаха ли банани?“ в показния магазин на „Раковска“. Нямаше. Имаше само за избрани, а българската боя жълтееше и не покриваше. Ако си приятел с Иванка, можеше да ти смотае някоя умбра от вносните и да ти я даде под тезгяха, но само ако Св. Русев е в червения си период…

Десетки кадърни художници бяха затрити, защото се осмеляваха да правят неща, които той не обичаше. Едни се вслушваха в съветите му, откупуваха работите им… и се затриха като художници. Други му теглеха една майна и се затваряха в ателиетата си – кои да рисуват, кои да пият до безпаметност и да псуват (нямаше и Фейсбук да изокаш на воля!). Но в изкуството е така – или си художник, или се продаваш…

Мисля, че той ще липсва повече на тези, които се оправдаваха с него за безхарактерността си, отколкото на приятелите му, които наистина останаха с него в последните години.

Аз искам само да му благодаря за един негов жест. По разкази на очевидци, на изпита по живопис, когато кандидатствах в Академията (специалност „плакат“), той бил начело на комисията (той беше начело на всички комисии). Влязъл, огледал, взел моята работа и я сложил първа. Така влязох в Академията и загубих 5 години от живота си в най-мракобесническото и задръстено учебно заведение по изкуствата в света. Благодарение на него, без да го познавам.

Почивай в мир, Светлине! Ако на поклонението в сряда дойде и Иван Вукадинов – то тогава всичко ти е било простено. Ако ли не – има една негова картина във въпросния „музей“, в един тъмен ъгъл, новото крило. Идете я вижте!“

Теодор Ушев

Теодор Ушев е графичен дизайнер, плакатист и аниматор, неговият филм „Сляпата Вайша“ получи номинация за „Оскар“ през 2017 г.