Преди близо два месеца почина испанският писател Карлос Руиз Сафон, известен с невероятната си книга – обяснение в любов към Барселона – „Сянката на вятъра“. Тя е е преведена на повече от 30 езика и издадена в над 40 държави, в тираж от над 10 милиона екземпляра. Сред останалите бестселъри на автора са „Играта на ангела“, „Затворникът от рая“ и „Огнената роза“.

В памет на писателя ето негови мисли:

Хората с дребна душица винаги се опитват да накарат другите да се почувстват незначителни=

  Хората с дребна душица винаги се опитват да накарат другите да се почувстват незначителни

    Завистта е религията на посредствените. Тя им носи утеха, откликва на тревогите, които ги гризат отвътре, и в крайна сметка разлага душата им и им позволява да оправдаят собствената си нищожност и алчност – дотам, че да ги приемат за добродетели и да повярват, че райските двери ще се отворят само за нещастници като тях. Нещастници, които минават през живота, без да оставят друга следа освен мизерните си намерения да омаловажават онези, които със самото си съществуване и качества ясно изобличават тяхното тесногръдие, скудоумие и страхливост. Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.

    Прекалено строг съдник на самия себе си – качество, което винаги отличава стойностните хора.

    Винаги съм казвал, че безделието размеква духа. Мозъкът трябва постоянно да е зает с нещо – а на онзи, който си няма мозък, поне ръцете му трябва да са заети.

    Радвам се, защото е възможно, подчертавам – възможно е – този миг никога да не настъпи, възможно е да не се влюбиш, да не пожелаеш или да не си в състояние да посветиш живота си на друг човек и един ден да навършиш четирийсет и пет години като мен и да си дадеш сметка, че вече не си млад и че не е имало за теб хор от купидончета с лири, нито път постеля от бели рози, простряна чак до олтара. Тогава ти остава едно-едничко отмъщение – да откраднеш от живота насладата на тая здрава и жарка плът, наслада, която е по-нетрайна и от добрите намерения и е най-близкото до рая нещо, което ще намериш в тоя гаден свят, където всичко се скапва, като се почне с красотата и се свърши с паметта.

    Не се доверявам на хората, които си мислят, че имат много приятели. Това е признак, че не познават околните.

    Понякога на човек му писва да бяга. Светът е много малък, когато няма къде да отидеш.

    Нашите вярвания, нашите познания, нашите спомени, че даже и сънищата ни. Всичко е приказка, повествование, поредица от случки и персонажи, които предават някакво емоционално съдържание. Един акт на вярата е всъщност акт на приемане – приемане на история, която ни се разказва. Приемаме за истина единствено онова, което може да бъде разказано.

    Един писател никога не забравя първия път, когато е получил някакви пари или хвалебствие в замяна на създадената от него история. Никога не забравя първия път, когато е усетил сладката отрова на суетата във вените си и е повярвал, че ако някой не разкрие бездарието му, бленуваното книжовно поприще ще му осигури покрив над главата, топла храна в края на деня и сбъдване на най-въжделената мечта: да види името си отпечатано върху жалък къс хартия, който със сигурност ще го надживее. Един писател е обречен да запомни този миг, защото оттам насетне вече е изгубен и душата му има определена цена.

    Всички пари са мръсни. Ако бяха чисти, никой нямаше да ги иска.

    Човек не си дава сметка за алчността, която се таи в сърцето му, докато не чуе сладкия звън на парите в джоба си.

    Всяко произведение на изкуството е агресивно. И целият живот на твореца е една малка или голяма война, която той води най-напред със себе си и със своите ограничения. За да постигнеш каквато и да е цел, на първо място е нужна амбиция, после дарба, познание и накрая – удобен случай.

    Поезията се пише със сълзи, романът – с кръв, а историята – с бистра водица.

    Уменията, с които идваш на бял свят, са просто боеприпаси. За да постигнеш нещо с тях, е нужно да превърнеш ума си в точно оръдие.

    В нашата природа е заложено да оцеляваме. Вярата е инстинктивен отговор на аспекти от битието, които не можем да си обясним другояче, независимо дали става дума за нравствената пустота, която забелязваме във вселената, неизбежността на смъртта, тайната на произхода на нещата и смисъла на собствения ни живот, или пък липсата на смисъл. Това са първични аспекти, които се отличават с изключителна простота, но нашите собствени ограничения ни пречат да отговорим по един недвусмислен начин на тези въпроси – ето защо прибягваме до емоционален отговор, като един вид защитен механизъм. Това си е чисто и просто биология.

    Ще видите, че като отмине неприятното чувство, верните отговори ще започнат сами да идват при вас. По пътя на живота няма нищо, което да не сме знаели, още преди да поемем по него. Нищо важно не научаваме през живота, само си припомняме.

    Първоначално истината е разкрита на всички люде, но бързо се появяват индивиди, които си приписват авторитета и задължението да тълкуват, управляват, а в случай на нужда и да променят тази истина в името на общото благо, и с тази цел създават мощна и потенциално репресивна организация. Този феномен, присъщ, както ни учи биологията, на всяка група обществени животни, не след дълго превръща религиозното учение в средство за контрол и политическа борба. Раздорите, войните и разцепленията стават неизбежни. Рано или късно, словото става плът, а плътта кърви.

    Всяка организирана религия, с малки изключения, се крепи върху подчинението, потискането и свеждането до безгласна буква на жените в групата. Жената трябва да приеме ролята на едно ефирно, пасивно и майчинско присъствие, лишено от власт или самостоятелност – в противен случай си плаща за последиците. Тя може да има своето почетно място сред символите, но не и в йерархията. Религията и войната са мъжки занимания. Така или иначе, жената се оказва съучастник и изпълнител в процеса на собственото си поробване.

    Баща ми никак не обичаше сълзите. Смяташе, че човек никога не плаче заради другите, а само заради себе си – а ако плаче за себе си, значи е страхливец и не заслужава никакво състрадание.

    Майка ми казваше, че няма магия, че в тоя свят няма друго добро или зло освен онова, което ние си представяме – от алчност или от простодушие. А понякога даже и от лудост.

    Когато се чувстваме жертви, всичките ни действия и вярвания изглеждат законни, колкото и да са спорни. Нашите противници, или чисто и просто нашите ближни, престават да бъдат същества като нас и се превръщат във врагове. А ние преставаме да бъдем завоеватели, за да се превърнем в бранители. Завистта, алчността или озлоблението, които ни движат, биват оправдани, защото си казваме, че действаме в самозащита. Злото, заплахата – те винаги идват от другия.

    Достатъчно е да убедите лицемера, че е свободен от всякакъв грях, за да започне да хвърля камъни – или бомби – с най-голямо въодушевление. И всъщност не е нужно кой знае какво усилие, защото на него му стигат съвсем нищожен стимул и алиби, за да бъде убеден.

    Само дребните души винаги се чувстват добродетелни и гледат отвисоко останалия свят.

    Луд е оня, който се има за здравомислещ и смята, че глупаците не са от неговия ранг.

    Всичко се прощава на този свят, само да казваш истината е непростимо.

    Дайте ми някоя изгубена кауза и това ми стига, за да съм щастлив.