Рядко можеш да срещнеш необикновен или интересен човек. Този факт е повече от дразнещ, той е постоянен шок за мен. Прави ме един проклет мърморко. Всеки може да бъде проклет мърморко и повечето са. Помощ!

Вече ми е писнало да пиша за поети. Ще добавя само,че те сами си го начукват, щом живеят като поети, а не като нещо друго.

Бил съм обикновен работник до петдесетата си година. Бил съм в кюпа с другите хора. Никога не съм твърдял, че съм поет.

Е, не казвам, че да си изкарваш хляба с труд е нещо велико. В повечето случаи е ужасно. И често се налага да браниш скапаната си работа със зъби и нокти, защото има двайсет и пет други, които чакат за мястото ти.

Разбира се, че е безсмислено, разбира се, че те смачква. Но пребиваването в тая помия, струва ми се, ме е научило да не се занимавам с глупости, когато пиша.

Мисля, че от време на време човек трябва да пълзи в калта, мисля, че трябва да знаеш какво е затвор, какво е болница.

Мисля, че трябва да знаеш какво е да гладуваш четири-пет дни.

Мисля, че животът с побъркани жени се отразява добре на гръбнака.

Мисля, че след като си бил в менгемето, започваш да пишеш с радост и облекчение.

Казвам го, защото всички поети, които съм познавал, бяха безгръбначни, подлизурковци. Те нямат за какво друго да пишат освен за собствената си егоистична мекушавост.

Не знам за другите хора, но когато се наведа да си завържа обувките сутрин, си казвам: „Боже милостиви, и сега какво?“. Животът ме ебава, изобщо не се разбираме с него.

Налага се да го преглъщам по малко, не мога да го погълна целия. Все едно да гълташ кофи с лайна.

Аз не се състезавам с никого, не мисля за безсмъртие, то не ме интересува. Важно е ДЕЙСТВИЕТО, докато си още жив.

Вратата, която се отваря под слънчевите лъчи, конете, които се гмуркат в светлината, жокеите, храбрите дяволчета с ярки екипи, впрягат усилия, успяват.

Красотата е в движението и в дързостта. Майната й на смъртта. Всичко е днес, днес, днес! Йес!

Повечето хора не са готови за смъртта. Тя ги шокира, ужасява ги. По дяволите, изобщо не би трябвало да я има.

Аз нося смъртта в левия си джоб. Понякога я изваждам и й говоря: „Здрасти, бейби, как си? Кога ще дойдеш за мен? Ще те чакам“.

В смъртта няма нищо трагично, както няма нищо трагично и в растежа на едно цвете.

Трагичното не е смъртта, а животът, който хората живеят или не изживяват до смъртта си. Те не ценят живота си, пикаят на собствения си живот. Направо го осират. Тъпаци.

Мислят само за шибане, за филми, за пари, за семействата си, за шибане. Главите им са пълни с бръмбари.

Чарлз Буковски

ГЕНИЯТ НА ТЪЛПАТА

има предателство ненавист абсурд насилие
в обикновения човек достатъчни да задвижат всяка една армия
във всеки уречен ден

и най-добрите в убийството са тези които проповядват против убийството
и най-добрите в омразата са тези които проповядват любов
и най-добрите във войната накрая са тези които проповядват мира

тези които проповядват бог имат нужда от бог
тези които проповядват мир нямат мѝра
тези които проповядват любов нямат любов

пази се от проповедници
пази се от познавачи
пази се от тези които само четат книги
пази се от тези които ненавиждат бедността
или пък се гордеят с нея
пази се от тези които бързат да хвалят
те имат нужда от похвала в замяна
пази се от тези които съдят прибързано
те се боят от нещата които не познават
пази се от тези които постоянно търсят тълпите
те нищо са щом са сами

пази се от посредствени мъже и жени
пази се от любовта им – тя е посредствена
и търси посредственост

но в омразата им има гений
в омразата им има достатъчно гений да те убие
и да убие всекиго
всеки който не желае самотата
всеки който не разбира самотата

те ще опитат да унищожат всичко
което се различава от тях
неспособни да създават изкуство
те никога няма да го разберат
ще приемат провала си като създатели
за неуспех на целия свят
и неспособни да обичат докрай
те ще повярват в любовта ти непълна
ще те намразят
и тяхната омраза ще е съвършена

като брилянт
като нож
като планина
като тигър
като бучиниш –

най-доброто им изкуство

Чарлз Буковски