Есента ме чакаше на терасата
с роза в ръка
Не я попитах защо е сама
досега винаги идваше с лятото
закачлива, усмихната
го изпращаше до вратата
и говорехме за живота
любовта ми казваше тя

се подклажда със съчки

не с клечки

иначе си отива

Днес есента бе сама
и ме попита:
Знаеш ли защо щурците
отмерват ритмично в нощта
секундите до своята смърт?
-Не зная – отвърнах.
-Така нямат време да мислят за нея

• А човекът? – попитах.
• Човекът е щурец без крила,
  който е сляп за смъртта
  и за да го подсети
  тя ме изпраща с роза в ръка.

Иво Югов