Местните избори промениха политическата ситуация в България по следния начин:

1. Стана ясно, че „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ (ПП-ДБ) няма просто да се стопят и изчезнат и да оставят терена на ГЕРБ-ДПС като спасители от „Възраждане“ и други евразийски опасности. ПП-ДБ взеха почти максимума, на който бяха способни, (без сериозния им провал в Пловдив), и спечелиха надпреварата в районите от страната, които произвеждат 56% от БВП. „Възраждане“ пък не се оказаха опасността, за която се представяха – и останаха нишова, радикална партия, която беше притисната много сериозно от БСП и Ваня Григорова;
2. ГЕРБ и ДПС запазиха голяма част от позициите си в местната власт, но при ГЕРБ имаше и видимо отстъпление в големите градове на страната и най-вече в столицата. Всъщност ПП-ДБ, макар и трудно, успяха да спечелят София без пълнокръвната подкрепа от ГЕРБ – не само Васил Терзиев стана кмет, но и огромната част от районните кметове бяха спечелени от коалицията зад него;
3. Стратегията на ГЕРБ-ДПС да подкрепят правителството „Денков“, но и радикално да го критикуват (че и да му спретват активни мероприятия като това срещу машинния вот) имаше ефекта да намали активността и подкрепата в полза на ПП-ДБ. Но също така тази стратегия нанесе големи щети на ГЕРБ, защото те започнаха да губят физиономията си. С подкрепата за Ваня Григорова много избиратели започнаха да се чудят каква партия е всъщност ГЕРБ – проевропейска, евроскептична или просто опортюнистична. ГЕРБ се оказаха по средата между проевропейския лагер (ПП-ДБ) и евроскептиците (Радев, БСП, Григорова, „Възраждане“). Затова в София ГЕРБ изпаднаха от балотажа и станаха трета сила, която бе принудена да избира кого да подкрепи;
4. Тази стратегия на ГЕРБ – да се твърди, че е нужно евроатлантическо управление, но и да се критикува всяка негова стъпка – всъщност налива вода в мелницата на евразийския лагер. В дългосрочен план това е много опасно, защото ако ГЕРБ успеят да убедят всички, че ПП-ДБ са неефективни, всички и бездруго са убедени, че ГЕРБ-ДПС имат тежки корупционни проблеми. Евроскептиците ще излязат победители от тази вътрешна борба в проевропейския лагер: те ще искат хората да гласуват за тях, тъй като опонентите им са или неефективни, или корумпирани;
5. И в ГЕРБ, и в ПП-ДБ стана ясно, че сегашното състояние на нещата тревожи и отчуждава големи части от техните избиратели. В ПП-ДБ притеснението е, че те трябва да работят с партии, оглавявани от Делян Пеевски и Бойко Борисов – членове и кандидат-членове на клуба „Магнитски“. В ГЕРБ притеснението е, че те дават своята подкрепа за управлението, а срещу нея нямат пропорционално или равностойно участие във властта;
6. Нито за ГЕРБ-ДПС, нито за ПП-ДБ е изгодно да свалят правителството или да отидат на избори. За ГЕРБ развалянето на правителството означава да опитат да управляват с ДПС, БСП и „Възраждане“. На фона на загубата им в София и Варна това ще е почти самоубийство. То ще даде огромен стимул и ще мобилизира ПП-ДБ като силна опозиция. Ако пък ГЕРБ и ДПС решат да отидат на избори скоро, ситуацията след тях най-вероятно ще е сходна: те пак ще трябва да решат дали да управляват с ПП-ДБ или с „Възраждане“ и БСП. За ПП-ДБ пък е абсурдно сами да се откажат от собственото си правителство и да го лишат от подкрепа. Ако ГЕРБ-ДПС блокират дейността на парламента и не приемат дневния ред на правителството, тогава ПП-ДБ биха имали аргумент за напускане на управлението. Но те не могат да инициират падането на собственото си правителство, защото избирателите им няма да им го простят;
7. Делян Пеевски и Бойко Борисов действат в открит стратегически съюз и се налагат като еднолични и ексклузивни лидери на партиите си. За ГЕРБ това не е изненада, но превземането на ДПС от Пеевски е доста впечатляващо. В тандема Пеевски-Борисов водещата фигура започва да става Пеевски. Той е позитивен, самоуверен, с планове за бъдещето. Борисов създава впечатление на огорчен лидер, който е обиден на партньорите си от ПП-ДБ и целта му е основно да се реваншира. Реваншизмът обаче не е особено вдъхновяваща идеология;
8. Планът с изпирането на репутациите на Борисов и Пеевски не сработва. Вярно е, че двамата не слизат от екраните и изнесоха кампаниите на партиите си в национален ефир, но също така е вярно, че за големи части от електората те остават силно проблематични и неприемливи. Участието им в „сглобката“ наистина доведе до смъкване на подкрепата за ПП-ДБ, но това е пирова победа за Борисов-Пеевски – този ефект илюстрира и токсичността им за големи части от електората.

Българският еквивалент на квадратурата на кръга

Като се направи цялостна равносметка на ситуацията, основните партии от управлението – ПП-ДБ и ГЕРБ-ДПС – като цяло защитиха позициите си на местния вот. Но парадоксът е, че те са в ситуация, от която нито могат да излязат, нито пък печелят от нея в средносрочен план. „Сглобката“ рискува да се превърне в капан, който те не могат да напуснат и който намалява доверието в тях. Това е неприятна ситуация от тясно партийна гледна точка, но е неприятна и от гледната точка на проевропейски настроения избирател: партиите, които споделят неговите ценности, са се вкопчили в позиционна битка, от която победител може да излезе само някой евразиец, евроскептик или по-лошо.

Какво може да се направи тогава? Ако паритетът между ПП-ДБ и ГЕРБ-ДПС като цяло се запазва и нито една от двете страни няма просто да изчезне, за да направи удоволствие на другата – има ли някакъв позитивен път напред?

Единственото решение на този роден еквивалент на квадратурата на кръга е взаимен компромис на принципна основа:
ПП-ДБ трябва да допуснат участие на ГЕРБ (а може би и на ДПС) в изпълнителната власт на паритетен принцип, но само ако ГЕРБ-ДПС оттеглят Борисов и Пеевски от активната политика.

Ако това не се случи, капанът на „сглобката“ ще продължава да си действа, а проевропейските сили взаимно ще ерозират подкрепата за себе си. ГЕРБ-ДПС ще продължават да удрят правителството като некомпетентно и да се опитват да убеждават хората, че без тяхно участие страната не може да се управлява (което не е вярно, но те имат ресурс да го налагат като теза). ПП-ДБ ще твърдят, че с Пеевски и Борисов начело ГЕРБ и ДПС нямат място във властта, а мнозинството ще е напълно съгласно с това твърдение, без да е нужно особено убеждаване. Нетният резултат и за двете коалиции ще е негативен. Капанът на „сглобката“ всъщност се е превърнал в това, което в теорията за рационалния избор се нарича Дилема на затворника: уж рационално действащи играчи в името на собствения си интерес стигат до резултати, които са негативни за тях като цяло.

Смяната на Мустафа Карадайъ в ДПС дава възможност за решаване на лидерския проблем и в тази партия, а поради скачеността ѝ с ГЕРБ – и в Борисовата формация. Но, уви, посоката, в която текат събитията – утвърждаване на лидерските постове и на Пеевски, и на Борисов, прави капана на „сглобката“ непоклатим. Удивително е как от видимото присъствие на ГЕРБ изчезнаха всички потенциални наследници на Борисов – в кампанията останаха само Борисов и Делян Добрев, като въплъщението на реваншистките настроения на Борисов спрямо ПП-ДБ. В крайна сметка една партия е силна, когато има перспектива за съществуването ѝ и след определени лидери. И ДПС, а и ГЕРБ имат потенциал за такова съществуване и може би е време да го реализират.

Най-вероятно е обаче капанът на „сглобката“ да продължи да съществува поне до европейските избори – на принципа, че дотогава я камилата, я камиларят. Време е обаче за по-трезво осмисляне на реалностите и за по-разумни действия с мисъл за бъдещето на страната и нейната европейска перспектива.

Даниел Смилов

dw.com