/Пътепис на Звездена Герчева /

/ Част 1 /

В късен следобед пиех горещ шоколад с приятел, когато разговорът ни беше прекъснат от намразената вече мелодия на телефона ми. Името, което се изписа на дисплея, беше най-малко очакваното: Рени. Ирена е момиче с особен характер и перфектна визия . Приятелството ми с нея  не е от онези, свързани с ежедневни посещения на кафенета, съпътствани с  разговори за дрешки, дискотеки и  кореспонденция с противоположния пол във Facebook. Вдигнах телефона си и сигурно по изражението на лицето ми е проличала изненадата от чутото – Рени ми каза, че наскоро  е станала носителката на титлата „Мис Варна” и една от наградите, които спечелила била екскурзия за двама до Дубровник, Хърватска. ”Хайде, трябват ти само джобни!”-каза тя.  От малка съм слушала за прелестите на този град, но никога не съм си помисляла, че ще споделя видяното с добра приятелка, която от безбройните си ухажори е избрала мен да я придружи.

Без много уговорки, с набързо приготвен багаж , няколко дни по-късно, тръгнахме за София. Поради предстоящия 16-часов път с автобус, решихме да спим една вечер в столицата, от където беше насрочено тръгването ни. На софийската гара ни посрещна моя приятелка, в чиято квартира щяхме да преспим и „въоръжени” с куфарите си тръгнахме към метростанцията. Имахме 4 минути до пристигането на метрото и въображението ми започна да рисува образа на лондонските стрели, които спират за секунди, а разминаването на хората е като на фигури на шахматна дъска. Затаих дъх в очакване на метрото,  но вместо лондонската стрела пристигна мъничка кутийка, която сякаш бе  излязла от играчките „Лего”. Откровеният ми смях беше посрещнат със строги поглед от столичани, които се възмущаваха от нехайното поведение на провинциалистката с розовия куфар. Качихме се в иновациата на софийското величие – влакче, което се клатушка между релсите и те кара да се чувстваш истински европеец, с милиарди микроби по ръцете. След като избягахме от дневна София се скрихме в квартирата на Лили (моята гостоприемна приятелка). През нощта обаче, столицата беше съвсем различна. Красива и величествена, тя имаше специфично обаяние, за което не подозирах. След няколко питиета, разговори с приятели и разходка се прибрахме да спим, защото утрешния ден се очертаваше да бъде дълъг.

В 6 часа сутринта бяхме пред  Храм-паметника  „Св. Александър Невски” и лилавият автобус, с който щяхме да пътуваме ни очакваше. След като се качихме с Рени се огледахме. Първото, което забелязахме беше, че ние единствени от групата бяхме под 50 години. Смехът в нас надделя поради изумените погледи на всички, които възкликваха шепнешком: „Тези деца май са се объркали”, но ние бяхме на правилното място, както се доказа от думите на екскурзовода. Той беше нисък млад човек, с тънки устни, мънички, едвам забележими зъби и оредяваща коса. Погледите, които си разменихме с Рени не бяха в знак на възхита, но едно беше ясно – щяхме да се забавляваме много.

Голямото пътуване започна. 700 км. за 16 часа –„Абсурд!”- възкликнах, но абсурдът беше реалност, с която гърбът, краката и вратът ми трябваше да се преборят, а бойното поле беше автобусната седалка. По време на пътуването имаше много възхитителни места – езера, скали и проходи, но след 10-тия час в ембрионална поза вече нищо не ме трогваше. След сухата  храна и стоплилата се вода всички бяхме затаили дъх, защото пристигахме.Нощта се бе разстлала над Дубровник. Островите изрисуваха своя периферия от светлина и цветове, а градът беше като перла, избрана от Посейдон, за да краси короната на Адриатика. Ексурзоводът ни предупреди, че това далеч не е всичко, но нашата цел беше хотелът. Въпреки удивлението от видяното, нямаше недоволни, че последната ни спирка има индивидуални бани, легла и прясна храна.

Пристигнахме около 21 ч. хърватско време или 22 ч.българско, вечеряхме набързо и се отправихме към стаите си. Хотелът беше чист, светъл и приветлив и така най-вероятно трябва да изглеждат хотелите с три звезди. Не че родните хотели, с купени звезди, нямат своето обаяние, но все пак е по-приятно хапчетата за стомашно – чревен дискомфорт да си останат неотворени.

Ден 2-ри беше далеч по-приятен от предишния. След апетитната закуска и ароматното кафе, тръгнахме към  Стария Дубровник. Когато погледнах към входа разбрах, че това ще е любов от пръв поглед. Удивително място! Между дебелите крепостни стени ни посрещна малък площад с кръгла чешма и задължителните търговци на сувенири и картички. Ръмеше ситен дъжд ,  който обаче не успя да „отмие” величието на града. Ексурзоводът ни каза, че тук още живеят хора, наследници на старата аристокрация на Дубровник. Първоначалната благородна завист към тях изчезна след като се огледах и видях хилядите туристи, плъзнали из всяко кътче. Тогава се замислих колко силен и могъщ е „гласът“ на този град,  щом продължавам да го чувам, въпреки шума на фотоапаратите, туристическите обувки и превъзбудените азиатци.

За съжаление дъждът не ни позволи по-дълга разходка, но пък ни отведе в симпатично ресторантче, разположено на една от уличките. Изборът му беше труден, поради огромното разнообразие от подобни заведения, които са готови да приютят куните на всеки посетител. „Куни“ -така се наричат хърватските пари, а в превод означават животното белка. Една куна се развнява приблизително на евро и половина. На повечето места можеше да се плаща в евро, което беше  улеснение за нас. Хората са помислили за всичко и наистина защо една валута да спира уважаемия турист да си даде парите? Свободното боравене с двете валути е умно, удобно и икономически изгодно решение, защото посетителят получава стоката без излишни усложнения , а касата на търговеца е пълна. Признавам им го –  стратегията им работи чудесно.

След приятните часове в Дубровник дойде време да се прибираме в хотела. Ден 2-ри мина на един дъх. Вечерята беше чудесна, а вълнението , с което си легнахме в очакване на утрешния ден – страхотно.