Убийството на писателя Алеко Константионов не е случайно и непреднамерено. То всъщност е убийство на умния и добрия човек, това заяви актьорът Иван Бърнев, който изиграва духа на Щастливеца в пиесата „Рицар на светия дух”. В навечерието на 150-годишнината от рождението на Алеко актьорът е категоричен, че можем да открием редица положителни негови качества в съвременния българин. В личен план пък Иван Бърнев споделя, че образът на създателя на българския туризъм го е накарал да мечтае за едно голямо пътешествие из света.
ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА
– Здравейте. На 13 януари се навършват 150 години от рождението на Алеко Костантинов. Вие изиграхте неговия дух в „Рицар на светия дух”, днес откриваем ли е неговият дух?
– В чистия смисъл, в който ние го правим и изграждаме, може би не може да се открие. Това е един събирателен образ от различни негови черти. Всеки ден обаче ние се възхищаваме и допираме до хора, които са пълни с желание да вървят напред, да се борят с битовизма, който ни пречи. Откриват се. Сещам се за момчето, което е спасило едно дете, пропаднало в една скала. То можеше да си стои спокойно. Явно някакъв светъл дух го е накарало да действа. Смятам, че това не е реакция на тялото, а има нещо, което те води. Когато видиш, че друго същество страда, искаш да му помогнеш и да го издигнеш там, където е светло. В случая с пиесата за Алеко Константинов ние не можем да сме сигурни дали предаваме реалния човек. Все пак са минали 150 години. Ние гадаем от това, което той е написал или негови съвременници са писали за него. Не е сигурно дали човекът е бил точно този, но от делата му и това, което е писал, по начина, по който е писал, от стремежа му към чистото, към място без злоба и лъжа, ние го виждаме като един идеалист. Това е, което ни очарова.
– Тази роля за доброто, за борбата, за противодействието как ви промени?
– Аз винаги съм го носил в себе си и съм го чувствал, но след това представление още повече се засили в мен желанието за пътешествие. Дълго време не можех да си го обясня. Изведнъж открих, че това ми желание да видя всичко, да посетя всички кътчета на земята идва точно от този образ. В спектакъла има такива забежки – в момента, когато той среща най-голяма съпротива на материята и битовото, той се изтегля, бягайки по върховете – посоката е нагоре, към непознатото, където всичко е чисто.
– В днешно време кой побеждава в тази битка между материята и духа?
– Точно както в момента в света няма отговор на този въпрос, така и в нашето представление не даваме подобна величина. Целият му опит е интересен и накрая няма яснота. Тогава има само тъга от факта, че не е ясно дали материята, или духът побеждават.
– Лично вие как се борите, за да побеждава духът?
– Не съм се замислял. Разбира се, че е трудно да продължаваш да се занимаваш с тази професия и да не я напуснеш, защото всички имаме желание да живеем по-добре, децата ни да са в по-добра среда, да имат повече възможности. Факт е обаче, че сме тук и продължаваме да се занимаваме с това, защото вярваме, че има смисъл – както за нас, така и за зрителите.
– Какво искате зрителите да си помислят, след като гледат това представление?
– Никога не съм имал конкретна мисия или задача. Важното за мен е, когато се захванем с нещо и вярваме, че има смисъл, хората да съпреживеят с нас. Целта ни не е да ги променяме и те да си тръгнат по-добри. Постановките са различни, актьорите са различни, но избирайки нещо, е важно хората да ни следват. Надявам се хората, които гледат „Рицар на светия дух”, да се идентифицират с него или неговата група и да извървят с него целия път, да се изправят срещу убийците на Алеко Константинов и да симпатизират на героите.
– Смъртта на Алеко е доста нелепа. Кои са всъщност убийците на доброто?
– В това представление подчертаваме, че това убийство не е случайно, а е ликвидиране на умния, на добрия. Избирайки да вземат пушката, и четирима да започнат да стрелят срещу файтон, в който има общо трима души, означава, че те са били готови на всичко. Най-голямото качество на пиесата е, че духът на Алеко се връща в едно своеобразно съдилище, за да прости на своите убийци. Той дори се явява техен защитник. Простиш ли, означава, че прекъсваш веригата на отмъщение.
– Опрощението ли е антипод на всичко лошо?
– Да. Затова и то се дава адски трудно. Смятам, че цялото зло във Вселената ще спре, когато се намери толкова голямо опрощение – нещо, което е много сложно.
– Въпреки качествата си, не смяташ ли, че Алеко не е направил много добро на българите, като създава Бай Ганьо?
– Така както познавам Алеко, като идеалист и обичащ човека, мога да кажа, че в никакъв случай не създава Бай Ганьо с омраза и да се възприема едностранчиво, за присмех. Проблемът е в начина, по който го приемаме. Ние гледаме на Бай Ганьо прекалено плоско, на елементарно ниво и неангажирано. А и към другите му писания. Алеко има такива прозрения, които са актуални и днес.
– При предишния ни разговор преди повече от година вие споделихте, че искате да запазите образа си, говорихте за „хигиената на актьора” – това, че един актьор не трябва да приеме всяка роля, която му предлагат. Каква е цената на тази хигиена?
– Може би не се справям. Може би това е едно мое желание, което не може да се реализира. Аз продължаван да мисля по същия начин, но човек се сблъсква в ежедневието с това, че трябва да живее и се налага един актьор да не е само в театъра. Моето желание е поне, като поемем роля в киното, в телевизията, да не е просто нещо посредствено. Опитвам се да влагам всичко от себе си в това, с което се заемам.
– Как си избирате ролята?
– Зависи. Понякога е заради текста, друг път заради режисьора, трети път ме завладява, защото не съм правил нищо подобно и ми е интересно.
– Винаги сте казвали, че Господ е вашият пътеводител и не обичате да чертаете планове за бъдещето. Какво крепи вярата ви?
– Досега никога не ме е лъгал. Винаги съм искал много неща, но кое е най-добро за мен, няма как да знам. То ще си дойде само. Това не означава, че трябва да стоиш и да чакаш. Колкото повече неща правиш, толкова по-голяма вероятност има това, което искаш да се случи.