Случайна или не, очаквана или изневиделица, раздялата, по една или друга причина, е факт. И сега започва агонията. Не че преди това ти беше малко, просто си жена и си склонна към евтин драматизъм. Макар да знаеш отлично, че той винаги се оказва доста скъп. Скъп, защото ще изгубиш времето си, ума си, спестяванията си и това е само началото на един омагьосан лабиринт. И колкото по-силно въртиш педалите на очакванията, толкова по-малък става шансът да намериш покой и жадувана развръзка.

Изтерзана или не, ти си принцеса. Само че той се оказва най-обикновен мухльо. Или съвършеният мъж, но със съвсем несъвършено отношение към теб. Мразиш го, но ти липсва. Обичаш го, но знаеш, че не заслужава. Любов ли е, обаче, тази, дарявана само при заслуги? Започват да боксуват любимите въпроси: „Защо (пак) на мен?“, „Какво се обърка?“, „Къде сгреших?“ и още по-любимите нападки: „Той нищо не оценява, не знае какво губи“, или „Така стана, защото не е човек, на който може да се вярва, разчита…“, бля, бля.

Четеш всички стари съобщения. Обзема те вселенско умиление. Все пак е имало нещо. „Нещото“ трябва да възкръсне. Сълзите ти вдигат нивото на световния океан. Казваш си, че ако знаеше свише, че това е човекът за теб, с който ще прекараш живота си, щеше да затвориш очи и да изтърпиш всичко. Но действителността те опровергава. Не можеш да изтърпиш всичко. Не си заслужава. Нямаш свръх сили. Но имаш достойнство. Последното автоматично си изтрила още с първата крачка назад. Започваш настървено да ровиш из блогове, форуми, женски списания, мъжки сайтове, за да откриеш идентична история с безброй объркващи коментари. Той или ти сложихте точка. Сега искаш да превърнеш тази точка, ако не в удивителна, то поне в многоточие. Опитваш се да го оправдаеш, прехвърляш вината на „ситуацията“, на ретроградния Меркурий, на Сатурновата дупка, на стреса, на хормоните, на старите ти страхове или новите обувки, които са стискали и са те изнервили.

Истината е, че той не е Той. Но не ти изнася. След толкова каръшки ходове, този трябва да е печелившият. Но на ход са равносметките. Държи се грозно, но пък е толкова сладък. Грозноват е, но как сладко целува…Дали да не му се обадя? Не! Достатъчно дълго ти беше активната страна. Ти се опитваше да разнообразиш, да изненадаш, да провокираш, да организираш, да искаш да обсъдите едно или друго. В това време той си ровеше в телефона. Нападаше те, че го назидаваш или мълчеше осъдително. Обещаваше какво ли не, но нито се промени, нито направи опит. И пак се стигна дотук.

Искаше да остане малко сам, за да помисли. Завабляваше се някъде. Сам или с друга. Но без теб. Не те пита „Как си“, не ти пожела „Лека нощ“.

Ако беше дошъл с букет, щеше да си помислиш, че е банално и че се извинява типично по мъжки, но едни цветя не оправят нещата.

Ако беше набрал кокичета от градинката пред блока, щеше да решиш, че е стистат, щом толкова ну се свиди да ти вземе една роза.

Ако не беше взел нищо, напук на всякаква логика, щеше да хукнеш да му приготвяш закуска или вечеря. Но той просто не дойде. Това казва достатъчно. Не можеш да се примириш.

Звъниш на приятелка. Записваш час за фризьор. Обличаш „онази“ рокля, с надеждата, че ще се засечете случайно. Търсиш отдушник в социалните мрежи. Сменяш корици, профилни снимки, настроения. Умуваш кое ще бъде по-ефективно- да те види колко си щастлива или колко си нещастна без него. За да ти звънне от ревност или съжаление. Без значение е. И в двата случая ще си останеш без него.

Обсебва те синдромът „Можеше, трябваше, щеше“, за който споделя Кари в „Сексът и градът“. Съзнанието ти плувва в стотици предполагаеми ситуации, които са били възможни в житейската ти холограма. Но тогава или в момента не са. Прибягваш до популярните клишета, че всеки греши и заслужава втори шанс. Но между вас сякаш всеки ден е бил клише, а всеки шанс – грешка.

Отказваш да се храниш. Тъпчеш се неконтролируемо и обилно с несъвместими храни. Искаш да заспиши и да забравиш. Но не спиш. Нито забравяш.

Казваш с въздишка дзен-матрата „И това ще мине“. Не ти минава. Поне не веднага. Не и докато ровиш глава във възглавниците, за да вдишваш още аромата му. Докато цивриш на „вашата“ песен, която вече е изпята песен. Помни го с добро, дори да е бил най-лошият и нека следва пътя си.

Тъкмо решиш, че си „над нещата“ и необичайно „бяла и добра“, току-те връхлитат отново ятата лешояди, жадни за остатъците от спомените и разочарованието. Заричаш се, че това ще ти е обеца на ухото. Но добре знаеш, че нямаш вече място по себе си от подобен емоционален пиърсинг. А раните често инфектират.

Ти си човек, той е човек, но се чувстваш нечовешки зле. Всяка твоя мисъл гравитира около неизброимите ти аз-образи и проявления, но знаеш интуитивно, че те са илюзорни, несъстоятелни. Същността е в друго и другаде. По-близо отколкото предполагаш и очакваш. Вероятно и точният мъж е по-близо, отколкото очакваш. Но докато „съдбата“ ви срещне, може да мине много повече време, отколкото ти се иска. Винаги има вариант и да не се случи. Променяш историята си всеки ден и миг – с всеки избор, с всяка мисъл, с всеки фокус. Прожекторът осветява едно, но скрива друго. Ти си някъде там – между светлината и мрака. Между великата прашинка, наречена Истина и нищожната вселена на Илюзията. Знаеш, че си част от Цялото, но не се усещаш цялостна. По-скоро си в процес на разпад. И докато не изгубиш и последната частица Аз, няма да намериш това, което ще възвърне търсената Единност. Със сигурност тя не е следствие на осъществен стремеж, нито постижима с бившия, настоящия или бъдещ мъж. Но винаги си струва да обичаш. С по-малко щения и сравнения, с по-малко силни и обилни думи, с по-малко страсти и контрасти, но с повече смирение и търпение. И с достатъчно доза хумор. Смъртни сме, не е нужно да се взимаме толкова на сериозно.

Пишейки тази изповед, се сещам за един сръбски графит, който гласи: „Да се бориш за мир е все едно да се чукаш за девственост“. Така че остави идилиите в романите и забрави, че точно в твоята връзка ще възцари хармония и равноправие между половете. Аз ти обещавам, че женската логика винаги ще си остане, неразбираема и за самите нас, женска. И вече не си девствена. Но все пак, за да си храм на душата, можеш да се съхраниш вътрешно чиста. Без тапетите на старите кореспонденции и фотографии, без прашните драперии на самочувствието, базирано на нечия оценка, без гипсовите украси на постигнатото и огледалата, в които се виждаш Свръх жена. Ти си просто Жена и бъди такава-кротка, нежнолика и изящна. Дори и в ПМС, дори и несправедливо „прелъстена и изоставена“.

Раздялата е само преход. Нужен и естествен. Издишване, за да вдишаш отново. И знай, че макар да се чувстваш мъртва, всяка глътка въздух е живителна. Като любовта. Просто й дай шанс да те изпълни.

Милена Белчева