Паметникът да си остане точно такъв, какъвто си е сега. Без да се пипа повече. Може само да се огради, за да не падат плочки по главите на хората. Или пък да се позакрепи, та всички да обикалят и да се дивят на чудатия му скелет и прикрепените към него зловещи отломки.

Плочките започнаха да падат още на втората или третата година след построяването му. Много добре знаех защо падат. Самият аз бях работил известно време като плочкаджия (облицовчик) в държавно предприятие „Строителни облицовки“. И всички ние, плочкаджиите, работехме и лепяхме плочките така, както се работеше в ония приказни соц времена.

В началото, като неопитен чирак, бях решил да си изпълнявам и преизпълнявам нормата, трябваха ми пари. Един ден обаче майсторът-бригадир, като видя колко плочки съм изпоналепил за един предиобед, изпадна в неочакван, но справедлив, както се оказа по-късно, гняв.

– Какво правиш ти бе – развика ми се така, сякаш не лепях плочките, а ги къртех и извозвах.

– Ами лепя плочки – отвърнах смутено и виновно, сякаш от мен не се очакваше да лепя плочки, а да решавам формулата на Бейс.

– Веднага да оставиш всякакво лепене. Ще лепиш, когато аз ти кажа – изръмжа майсторът и по-късно, вече успокоен, започна да ме отваря на занаятчийските тънкости на занаята, съобразени със социалистическия начин на производство. Ако сме си били изпълнявали нормата, щели да я увеличат, та да бъхтаме повече за същите заплати, затова да я карам яваш- яваш. А като са ми трябвали пари, да съм почакал месец-два да се поизпедепцам в занаята и после щял бил да ме взима със себе си да бичим частно по вилите. Така се били изкарвали пари, а не като се докарваш пред началството с изпълнени норми.

И на още тънкости ме отвори достолепният майстор. Зад плочките се слага цимент само на нивото на човешки ръст, защото началниците като проверявали дали има цимент зад плочките, или пък чука на кухо, не се изправяли или навеждали поради своята кореместост, от една страна, и поради своя мързел, от друга. Чукали само пред себе си. Така че на по-високите и по-ниските плочки нямало нужда да слагаме цимент. Ей така, просто една мистрия да им хвърляме, колкото да не е без хич. Те ще изпопадат след година-две, ама ние вече ще лепим другаде. И ако ми трябват плочки, да му казвам, за да има представа колко да пише за брак. И да не вземам много плочки, само три-четири мушелкалка седмично и само ако са от малките мраморни, може и пет шест. Така лека-полека съм щял бил да събера плочки за баня, а след едно трийсетина година примерно и за вила даже. А като съм станел майстор и аз като него, съм щял да мога да си товаря москвича един път седмично с уж бракувани плочки.

Ето защо онзи тъпоъгълен многох**ник, или както там му викат, си е баш съвсем хептен истински, парекселанс паметник на социалистическата действителност, социалистическия начин на производство и социалистическия начин на мислене. И красноречиво онагледява до какво водят всички особености на соца. Показността му. Лъжите, кражбите, лицемерието и безхаберието. С кореместите партийни началници. С усилието едно трагично, но достойно минало да бъде заместено с партийни локуми. С позора имената на хиляди достойни военни чинове, загинали в името на България, бъдат изхвърлени, а на мястото им да се наместят зловещи ъгловати туловища.

С начупеното скеле, насочило среден пръст към небесата. С напъна Господ да бъде изместен от някой комунистически идол. С плочките, които могат да паднат върху главите на хората и в буквалния, и в преносния смисъл. Защото има умници, които разсъждават като ударени по главата от падащи социалистически плочки. С твърденията си, че Тошо построил две Българии, Филип Димитров съсипал земеделието и всякакви такива плочести проникновения. Почукаш – а отзад кухо.

Та да си остане паметникът такъв, какъвто си е – с разпадащите се каменни туловище, с жалкия напън на скелето да се въвре в небесата, с кухите вътрешност, с миризмите на пикня в основите и с падащите плочки. И за да бъде всичко още по-тягостно, може час по час да се пуска известното още от ония времена парче, малко осъвременено:

„Плочките падат, падат от небето,

мед ми капе на сърцето.”

Въобще при паметниците има една странна зависимост. Колкото един подвиг е по-съмнителен, колкото един вожд е по-незначителен, че и отвратителен, толкова по-величав паметник му издигат. Като мавзолеите на масовите убийци например.

Или пък друго – събрали се на шарена сянка и блага раздумка една дузина левеещи лентяи и в памет на седянката им БКП издига каменна паница, тежка 17 000 тона. На същото това място, където за свободата на България пада един наистина величав български поборник, чийто подвиг е възпят от най-хубавото стихотворение на най-големия български поет.

Най-известният в света боен подвиг е този на спартанците, спрели пълчищата на Ксеркс при Термопилите. За този подвиг напомня скромен паметник – камък с надпис: „Страннико, кажи на лакедемонците, че ние тук лежим, изпълнили дълга си.”

Не би ли било по-естествено, по-истинско, по-вълнуващо и по-достойно – вместо нелепата чиния на онзи връх, да бе поставен обикновен камък с трите, познатите на всички българи думи : „Жив е той, жив е…”

Иво Беров