То даже не е лице. То е мутра. И не само в иносказателния смисъл на думата. В буквалния също. Вижте лицата, тоест мутрите, на разните председатели на бизнесменски сдружения, които се разшетаха напоследък по телевизорите и въобще по медиите. Вижте лицата, тоест мутрите, на убогите работодатели, напъхали се в Народното събрание.

Това да кажем, са само приказки. Но ето какво показват цифрите.

Производителността на труда в България е 44 процента от средноевропейската. Това дава повод на така наречените бизнесмени, или „меринджеи” (както ги определи без това да й е целта, една представителка на малцинствата), да заключат дълбокомъдро :

„Малка е, значи, производителността на труда и затова заплатите са ниски.”

Да, производителността на труда в България е приблизително два пъти по-малко от тази в Германия (където е 106 процента от средната за Европа), на Франция (116 процента), на Италия (107 процента), и на Испания (113 процента).

Само че – и това вече не е никаква изненада – годишните заплати в България са средно пет (всъщност повече) пъти по-ниски от тези в Германия, шест пъти (че и повече) по-ниски от тези във Франция, около шест пъти по-ниски от тези в Испания и около пет пъти по-ниски от тези в Италия. Пъти.

Могат ли да пресметнат и осмислят тези разлики в заплатите и производителността на труда родните ни меринджеи? Владеят ли действието деление? Или владеят само събирането, притурянето, ограбване и натрупване.

Производителността на труда е дело, задача и отговорност на работодателите. На капиталистите. На управниците и мениджърите (меринджеите).

И ако производителността на България е два пъти по-малка от средноевропейската, за това са виновни тъкмо те – меринджеите. Нарочените за капиталисти работодатели. Това е доказателство за некадърността им. Това е техният провал. Именно провал. Защото през годините на прехода те имаха всички условия да достигнат средноевропейската производителност на труда или поне да се приближат до нея – плосък данък, ниски заплати, приходи от европейски програми, неспазване на трудовото законодателство, никакъв надзор върху условията на труда (държавна инспекция по труда си е всъщност задруга за събиране на подкупи) и още толкова улеснения и благини. Но те се провалиха. Чак този месец правителството реши да налага някакви мерки срещу работодателите, които не плащат заплати. Да нямат достъп до държавни поръчки. Смешно.

Причините за провала на родните капиталисти са няколко. Знае се как са натрупали богатството си повечето от тях. Но има една причина, за която никой в България не се досеща.

Ниските заплати. Не ниската производителност на труда е причина за ниските заплати, обратното – ниските заплати са една от причините за ниската производителност на труда в България. Изглежда чудно и странно, но нито е чудно, нито е странно. Никак даже.

Ето пример от действителността. Среден бизнесмен, собственик и управител на фирма, която прави и поддържа градини. Във всяка градина трябва да се изкопаят траншеи за напоителни маркучи. Продават се малки багерчета тъкмо за тази цел. Бизнесменът обаче не ги купува. Няма изгода. Нему работят евтини градинари. Работят така, както са работили египтяните преди около четири хиляди години. С колички (египтяните са познавали колелото). С лопати и кирки. И египтяните са ги имали, от бронз. А освен ниската заплата има и друго. Още по-ниска заплата. Ако бизнесменът наеме работници от бюрото за безработни, за около три месеца държавата плаща половината от заплатата им. И той наема безработни. За три месеца, не повече. Още по-евтин труд. За какво му е да купува багерче. За какво му е да повишава производителността на труда.

Но ако някой поиска увеличение на заплатите, същият работодател ще ревне : „Ужас! Съсипват бизнеса ми! Карат ме да уволнявам хора!” И заедно с него ще ревнат още стотици меринджеи.

Добре де, какво толкова ще се случи, ако работодателят по някакъв начин наистина бъде принуден да увеличи заплатите на хората? Да станат примерно хиляда и петстотин лева, а не седемстотин. Може би наистина ще фалира. Може би ще уволни половината работници. А може би ще си купи багерче все пак? Никак не е толкова скъпо пустото му багерче. Само дето горкият меринджей ще трябва да се лиши от скъпарска кола и да си купи обикновена. И ще трябва да се откаже от летуване на някои тропически острови и да се задоволи с Варвара. Или пък да прекара едно лято на село – няма да загине, ще оцелее някак.

А работниците? След година най-много ще си намерят работа с двойно по-голяма заплата. Като междувременно ще се научат да работят с багерче, например.

Има още едни, извънредно показателни и поучителни данни.

Възвращаемостта на вложените от работодателите средства.

Би трябвало да се очаква в бедна България, при тази ниска производителност на труда тя да бъде двойно по-малка от средноевропейската.

О, чудо, о изненада обаче! Тя е двойно по-голяма, даже повече от двойно от тази във Франция например. Във Франция е 89 % от средноевропейската, в България – 207 %. Двойно по-голяма от тази в Германия (93%). Двойно по-голяма от тази в Италия (107 %) и двойно по-голяма, даже повече от двойно, от тази в Испания (89 %).

Как би могло да бъде обяснено това чудо невиждано? Как се получава така, че в най-бедната страна в Европа работодателите – меринджеи се перчат с показност и разкош, невиждани и в най-богата европейска страна?

Това чудо би могло да бъде обяснено с една дума, която нито политическата ни прослойка, нито медийните й прислужници смеят да произнесат.

Експлоатация – това е думата. Българските меринджеи не печелят чрез своите умения, знания, усилия и оправност, те печелят от експлоатацията на работниците. Това са научили от писанията на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин, нали всички са минали през социалистическото пропагандно стъргало, това и правят.

И когато видите насред полето или на върха на някой кичест баир нелеп замък със смехотворни кули отгоре му, да знаете – съответният меринджей е решил да не влага парите си в цех за сглобяване на подвижни телефони например, предпочел е да се хвали пред себеподобните си с нелеп градеж.

И когато видите някой осемнайсетгодишен пич (може и женското съответствие на пич) да кара скъпарска кола, без да спазва правилата и да надува „волумето на мах” с тъпанарски (перкусионни всъщност) звуци, да знаете, че бащата е решил да не влага парите си в покупка на багери, трактори или пък в маслодаен цех за преработка на лавандула, а да обрадва отрочетата си с разкошни играчки за юноши-къснозрейки.

Всъщност капитализмът е много повече паричен похват, нежели обществен строй. И никак не е задължително една капиталистическа страна да бъде и демократична – има достатъчно примери освен Китай и Русия. Капиталистът влага парите си там, където му е най-изгодно. Ако му е изгодно да ги влага в подкупи за обществени поръчки – ще подкупва. Ако му е изгодно да произвежда оръжие, ще произвежда оръжие (през миналата година България печели близо един милиард лева от износ на оръжие, продукция 99) . Ако печели от експлоатация, ще си вдига разкошни и нелепи градежи, ще си купува коли и яхти и ще оправдава експлоатацията на работниците с ниската производителност на труда.

Има ли в България обществени сили, способни да спрат експлоатацията и да тласнат родния капитализъм към производителност?

Би трябвало това да са българските десни партии. Нали дясното се обявява за влагане на частните и обществените средства в производство. Само че десни партии в България няма. Дори извънпарламентарните уж истински десни партии си траят по въпроса – негли избирателите им са все от дребния и средния бизнес, който също печели от евтината работна ръка.

Би трябвало това да са и левите партии. Нали те уж защитават трудещите се от експлоатация и са за справедливо разпределение на националния доход. Само че леви партии в България няма. БСП е олигархична върхушка, свързана с една от най-експлоататорските държави – Русия.

Би трябвало това да са профсъюзите. Само че профсъюзи в България няма, има едни особи, обявили се за профсъюзни водачи, които вдигат безсмислена врява, колчем бъдат поканени да се изкажат по някой телевизор.

Би трябвало това да са средствата за масово осведомяване. Всички те обаче, с незначителни изключения, са на заплата при меринджеите и властниците. И не смеят нито да произнесат, нито да напишат думата „експлоатация”. Пък и нали никой не очаква русолявите по косми и по акъл водещи на разните сутрешни, следобедни и вечерни телевизионни блокове да проверяват разни стопански показатели, разни данни и числа, а след това да ги осмислят.

Имаше едни извънредно нахъсени политичиски хитряги, дето все дуднеха за повишаване на заплатите и пенсиите. Като се добраха до властта обаче, спряха да дуднат. Кротнаха се благодушно и пълногушно.

Разбира се, увеличението на заплатите не бива да надхвърля онази граница, която би накарала чуждите вложители да пренасочат вложенията си другаде. Тази граница може да бъде лесно изчислена. Не от някой политик, завършил пожарно дело обаче, а от такъв завършил математика примерно. Или икономика. Или и двете. Абе всъщност нямахме ли вече един такъв премиер ? (Тук му е мястото да започнат щуравите писаници за това как той продал Балкан и Кремиковци за жълти стотинки.)

Така че на обикновените българи остават два начина за съпротива. Да търсят работа по чужди краища или да не работят за жалки подаяния. И когато русолявото ни по акъл обществено мнение започне да се тюхка „ми що така бе”, най-подходящият за него отговор би бил: „ми те така”. Повечето люде не се договеждат, че когато един роден меринджей рече „давам хляб на хиляда души”, всъщност взема хляба на хиляда души, за да се нагуши.

Иво Беров
transmedia.bg