Внезапно почина актьорът Христо Христов. Той е завършил актьорство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ и е един от ярките актьори на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“. Изиграл е над 120 роли, сред които: Цар Петър в „Боян Магьосникът“ от Камен Зидаров, Сусо в „Януари“ от Йордан Радичков, Следователят в „Прокурорът“ от Георги Джагаров, Кулигин в „Три сестри“ от А. П. Чехов, Динко във „Вампир“ от А. Страшимиров, Аврам Опитомителят в „Опит за летене“ от Йордан Радичков, Отец Лоренцо в „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир, Хелмер в „Нора“ от Хенрик Ибсен, Джордж в „Кой се страхува от Вирджиния Уулф“ на Едуард Олби, Шишман в „Човекоядката“ от Иван Радоев, Сорин в „Чайка“ от А. П. Чехов, Ган-дза Лин или Газолин в „Зойкина квартира“ от Михаил Булгаков и др.

Ето размисли на актьора за професията, живота, земята:
„Понякога през нощта си мисля – всъщност, как станах актьор. Не мога да повярвам, че това се случи на мен. Аз малко късно започнах да го искам, но оттогава вече без това не можех. Но никога не мислех, че ще ми се случи. Три години кандидатствах и бях сигурен, че винаги ще ме късат. Усещах, че има нещо в сърцето ми, в душата ми, в ума ми – някаква плетеница, някаква надежда. Може би това е било чудото, което се е случило с мен. И съм благодарен за това, защото просто не зная какво щях да правя иначе.
Не мога да не мина покрай театъра.
Бих искал да напиша, дано успея, книга – само една книга. За времето от първия миг, който си спомням на село – когато съм се изправил и съм видял баирите. Когато съм се качил на 5 години за първи път на кон и съм ходил с големите по време на жътва в гората да пасем животните, и ме е било страх. Когато сме палили огньовете на Сирни Заговезни. Понякога, като си легна вечер, всичко това ми минава пред погледа. Мисля, че мога да го напиша. Ако някога го направя, това няма да бъде нито роман, нито повест, нито разказ – просто случки. В нашия край в Добруджа има някаква мистика – особен свят, образи, които ми стоят в главата.
Минах през възторг, през разочарования и глупости. И аз много глупости извърших, но едно нещо не можах да разбера. Как така лесно се загърбват приятелства, колко бързо можем да се откажем от хора, които са ни помогнали, как грубо се късат връзки. Как някои, постигнали дребна победа в кариерата, в политиката или властта, мислят, че са скочили в облаците. Как не могат да разберат, че това е като слънчев лъч, минал през облака – и край. Ненавиждам предателството и неблагодарността. Не разбирам как въпреки ударите в гърдите, управниците на Варна се отказаха от интелигенцията, как не разбраха колко може да им е полезна. Не разбраха, че повечето от хората на изкуството не се стремят към власт и нямат нужда от власт. Единственото нещо, което искат, е да имат възможност да правят това, за което са призвани. Художникът да рисува, композиторът да пише, оркестрантите да свирят, ние да играем. Това е, ние нищо друго не искаме.
Хората на изкуството трябва да бъдат коректив или съветници на хората на властта. Защото те са чувствителна мембрана.
Единственото нещо, което мога да правя извън театъра, е да работя земята. Това го мога, имам една нива, четири декара. Засаждам всичко – царевица, боб, бамя, домати, даже и една билка от Азия. Когато отида на гости, не могат да ме вкарат вкъщи, обикалям целия двор, гледам всичко – дете, дръвче, плод, животно – и чак тогава влизам вътре. Не зависи от мен, някакъв атавизъм. Всъщност какво странно има в това – от земята сме и за земята.“

barometar.net