Кум, сват, шуранайка, брат, стринка, свако, баджанак, вчера си ги назначаваха, утре ще ги назначават пак. Сякаш извадено от тайните летописи на България. От най-дълбоките, тинести и отколешни пластове на задругарската българска душевност. Полъхна буря (напоследък бурите у нас не бушуват, те полъхват), а на повърхността се показаха няколко сламки и гнили коренища. Повод за препирни от рода на:

„Ваща тиня е по-тинеста от наща. Нащо даже не е тиня, ами тиничка някаква си там. Напротив, ваща тиня е баш тиня, а наща тиня почти никаква тиня не е.“

Дотук добре. Демокрацията е взаимен надзор между различните видове власти и препирни между партиите. Но по-нататък? Какво се получи след полъха на бурята?

Ами по-нататък нищо.

Зетьо-шуро-кумо-баджанакизмът се узакони, макар и негласно. Няма да го узаконят и конституционно само заради пустите му европейски изисквания, които не се съобразяват с националните ни обичаи, с българщината и с кривините на кривите ни краставици.

Сега едните ще думат: „Ми това зетьо-шуро-кумо-баджанакизмът си е направо мечтан отбор, пък другите ще донаждат: „Какво ни намирате махна на нас, вижте ги тях.“ И тинята си остава тиня. Наша, ваша, обща.

И пак полъхна буря и пак се понагърчи обществено. С нашенски си гърчове. Не със сблъсък на виждания и убеждения, а с хитрости, намеци, тарикатлъци и пинизи. А също и с всякакви глупотевини, смехории и чудесии.

Президентът на Република България отива в Полша да ходатайства за падане на санкциите срещу Русия. Какво е това? Неграмотност? Глупост? Безхаберие? Липса на политическа и обща култура? Неграмотност, липса на политическа и обща култура – да, със сигурност. Безхаберие обаче – не. Няколко осведомителни служби са в услуга на президента – да му кажат къде бива да се говорят щуротии и къде не бива. Глупост – също не. Щото то бива глупост – бива, ама чак дотам, че да говориш в Полша за отпадане на санкциите срещу Русия – това вече не бива. Остава едно.

Зависимост. Това остава. Тежка политическа зависимост от една враждебно настроена към НАТО, към Америка, към Европа и въобще към развития свят полутоталитарна държава с еднолично управление и завоевателни ищаси. Което прави, заедно с едни съмнителни самолетни пристрастия, президентската институция опасна за Европейското бъдеще на България.

И какво правят Гражданите за Европейско Бъдеще на България?

Ами разобличават. Уж. По нашенски. По махленски. По Бойко-Борисовски. Поверяват разобличенията на една особа, известна с политическите си врътки и тарикатлъци. И как разобличава същата тая особа? С намеци за едни три-четири милиона. Които президентът уж не взел (намигане). Само бил потупан по рамото (намигане), нали се сещаш значи, рийшли. Много тарикатско и пинизчийско, значи, рийшли.

Бойко Борисов обаче няма нищо общо с тая особа и с нейните изяви. Той е добър. Звъни на президента да му гука за стабилността. Хитро, нали?

Ами че тоя разобличител е благодат, направо благодат за разобличаваните. Благодат и за президента, и за неговите хора, и за партията, която го излъчи. Защото тутакси започва дискурсът ад хоминем. Тоест приказките за това какъв е оня, дето обвинява. Човек може да си рече: „Дали пък Бойко нарочно не го е избрал, та да обезсмисли всички обвинения.” Прекалено връткаво ли? Ами врътката „ Аз предложих Цеца, та да изберат Радев и да има равновесие?“ По-малко връткава ли е тая врътка?

Този човек се оказа благодат и за някои посредствени журналисти, които започнаха да минават за юнаци. Те няма да му рекат примерно:

– Вие разобличавахте една „шайка”, пък после се присъединихте към нея. Как след такава зрелищна промяна да вярваме на обвиненията ви?

– Вие споменахте цифрата четири милиона. Имате ли каквито и да било доказателства, че те са комисиона по сделката със самолетите? Ще се осмелите ли да говорите направо, без намеци?

Посредствените журналисти няма да подкарат разговора към основното – съмнителните изяви на президентската институция.

Те ще тръгнат по течението, ще се увлекат по зрелищното:

„Този избор (по сделката) продукт на една шайка ли е, която иска да вземе поръчката за милиард и половина?“

Хитро, нали? Само как му го нахака! С пиниз! С пунт и пластика, както думаха едно време тарикатите.

Само че с тия хитрости журналистът изпада до равнището на разобличителя (ако е бил въобще по-горе). Който пък от своя страна си позволи шашкънията да рече: „Много силни думи употребявате. Тя и вашата колежка беше тръгнала в такава посока, но вече виждам, че й липсва столчето.“

Край! Алелуя! Свърши се. Президентът, неговите кръгове, неговите журналисти и партията, която го излъчи, вече могат да рипат от кеф. Направо да ликуват. Обществен разговор за тежките зависимости на президента няма да има.

Ще се говори за особата Антон Тодоров. За властта, която заплашва свободното слово. Възможност без никаква опасност да покажеш гражданска съвест и благородно негодувание. Особено ако си от кръговете на президента. И за да се получи всичко хептен съвсем нелепо, начело в защита на свободното слово се намърдва Мадам – символ на продажната журналистика в България, бахму.

Спокойно бе, хора, всичко е предвидимо, защото е предвидено. Посредственият журналист, обявен за медиен юнак, няма да бъде уволнен, за разлика от десетките наистина неудобни журналисти, които тихомълком бяха избишкани от националните медии, без никой да се застъпи за тях. И за разлика от стотиците журналисти, изхвърлени на улицата след медийните погроми на Пеевски. Някой тогава да се трогна? Някой да възнегодува?… Не, сега ще негодуват. Водени от Мадамата.

Пък и Бойко Борисов ще се разграничи от Антон Тодоров като доказателство, че властта не преследва свободното слово, че премиерът не се закача с президента, и че „ние не сме като ония” (тъкмо написах това и той вече го направи). Нищо чудно да се стигне до всеобщо и сълзливо помирение ала индийски сериал.

Но засега на повърхността на блатото все още плува избутан от дъното му гнилоч. Всякакви политически, журналистически и социологически гарги го гледат опулено, наричат безобразното му кривене „политически ходове” и тълмят какви са били замислите на разните политически играчи, докато извънпарламентарната опозиция мълчи унило и безпомощно.

И блатото си остава блато. Вече започваме да свикваме с тинестото му ухание, то ни е станало привично някак си, едно такова мило и родно, изконно даже. Българщина, рийшли. И понеже звучи малко грубовато определението „блато”, нека да го наречем стабилност.

Аре.

Иво Беров

transmedia.bg