Хората се разпръскват по света. Но винаги остава един, който пази спомените за тях. И ги разказва. Не мога да избягам от спомените си. Напомни ми го актрисата Лилия Маравиля, когато публикува във фейсбук снимка на дъщеря си. В бяло. И си спомних, как в края на 80-те години, заедно с нея и Цветодар Марков /Бог да го прости, беше добро момче! Засне два хубави филма./ направихме експеримент. Лилия, облечена в бяла рокля, а ние в черно и черни слънчеви очила минахме по гезмето във Варна. Искахме да видим реакциите на хората. И ги видяхме. Гледаха ни учудено, с интерес. Но нашият пърформанс не може да се сравни със сабото на един човек. Той беше висок не повече от 1.60 см., а сабото му беше 40-50 см. Не се сдържах и го попитах откъде го е купил. „От Париж!“ – скромно отвърна човекът.

Как да забравя ъгъла на Раковска и Марин Дринов. На този ъгъл с Тошко Баев, Кирчо Славов и Галин Стоев, след репетиция при Катя Папазова мечтаехме за бъдещето. То беше толкова ясно. И четиримата искахме да станем актьори. Тошко и моя милост не успяхме да влезем във ВИТИЗ, той постъпи в банка, аз станах журналист. Кирчо завърши „Актьорско майсторство“ и се запиля в чужбина /чух че преподава в САЩ/, а Галин стана режисьор и е директор на театъра в Тулуза. Всеки ден минавам покрай този ъгъл, пред очите ми са четирима младежи, които си нямат представа колко гаден и колко хубав може да бъде животът. И написах:

                                   „Минавам всеки ден край спомени,

                                     но хората ги няма

                                    Това ми отреди съдбата

                                    – пазител на отминалата младост

Не съм виждал от години Тошко, Кирчо и Галин. Веднъж, беше лято, Тошко Баев стоеше на ъгъла. Каза ми, че ходил в Китай. Разменихме няколко общи фрази. Но магията на ъгъла беше изчезнала. Пред мен стоеше чужд човек.

Веднъж бяхме у Цветодар и си обещахме, ако някой от нас успее да помогне на другите. Може да звучи наивно, но ми хрумна –  ако някой от нас отиде в театъра в Тулуза и каже на Галин да го вземе на работа дали ще го направи?

Мариус Куркински, тогава в края на 80-те се казваше Ивайло Стоянов. Беше свито, скромно момче, което гледаше десетки пъти постановките на театъра и само дето не спеше в него. Обичаше театъра, обожаваше театъра и какъв талант разгърна! Голям, много голям актьор! Но тогава никой не предполагаше на какво е способен, сигурно само той е знаел.

Май месец е особен за Варна. Пролетта си пробива път. Дърветата се раззеленяват. Жените събират погледи /лайкове/ по улиците. Телата им са напъпили и дискретно търсят наслада. Минавам покрай Хуманитарната гимназия. Чувам нечленоразделни звуци, псувни и груби закачки. Това не е елитно училище. А някога беше.

Хайде, стига толкова спомени! Днес животът е в краката на дъщерята на великолепната актриса Лилия Маравиля и връстниците й.

Иво Югов

barometar.net