Трябва да признаем, че за едно нещо сме задължени на Кирчо: той е като джубокс за създаване на ведро настроение – дори няма нужда да пускаш монета, зарежда се автоматично.

В повечето случаи смешките му не са особено смислени, да не говорим, че не са подходящи за един премиер. Въпреки това, Кирчо ни покорява с желанието си да се поотпусне някак хватката на тягостния ни живот – както и със смелостта си да рискува да изглежда нелепо, но пък да ни осигури мъничко радост.

Може да не бъде запомнен като премиер, но като доставчик на забава със сигурност ще има запазено място в най-прясната ни Летопис.

И, ето го в новогодишната нощ, пак е на поста си: нагласил се е да изиграе партия шах с един десетгодишен малчуган – след малко Радев ще прочете новогодишното си слово, но Кирчо вече ще го е изпреварил с шахматната си бурлеска.

Толкова е нагласена, че дори най-кьопавите соц агитатори биха се притеснили да организират нещо подобно.

Площада пред Народния театър е пуст, там са само Той и едно дете, тоест – Той, Новият Гросмайстор – и Бъдещето, само те. И случайно минаващ телевизионен екип.

Постигнато е внушение, каквото може да роди само една пияна или пък напълно некадърна глава.

Обаче Кирчо изобщо не схваща в какъв майтап са го набутали.

Той сериозно играе с малкия майстор/шампион за своята възраст, като не пропуска възможността да ръси баналности за бъдещия просперитет на България – и тъкмо, когато казва „България трябва да успее, да успеем всички заедно“ малчуганът го матира.

Това вече е наистина забележителна многопластова метафора, която внушава, че екипът на Гросмайстора продължава да го дървари с идиотски идеи.

Сетне, след два дни, друг случайно минаващ телевизионен екип, ще ни срещне, чак в Търново, с малкия шахматист и майка му – тя скромно ще се похвали, каква чест е да играеш шах с премиер в нагласени сценки. Синът й обаче ще ни довери, че противникът му си е един слабак, не виждал по-напред от два хода.

Край на шахматния етюд: той ни оставя да страдаме над въпроса, има ли изобщо право Кирчо да играе шах с Народа – защото тогава ще му е нужно да вижда не два, а двайсет хода напред – и накрая пак ще го хвърлят на кучетата.

Питаме се и друго: откъде иде този нагон на Кирчо към неестественото, към нагласеното – и то в съчетание със силна увлеченост по баналностите?

Модераторите или по-скоро адаптерите на Кирчо са имали и други възможности в новогодишната нощ. Както ви е известно, адаптер е устройство, което прави съвместима връзката между една електрическа система и конкретно устройство – в нашия случай това означава да свалят Кирчо от розовите облаци и да го закачат за реалния живот.

Една от тези възможности е била случайно минаващ телевизионен екип да заснеме срещата му с първото бебе на 2022 година.

Техният диалог със сигурност щеше да бъде много емоционален и правдив.

Кирчо: Ние вече не трябва просто да сме в периферията на Европейския съюз, ние трябва да сме негов двигател…

Бебчо: Гу-гу, гу-гу – което се представя с жестомимичен превод като „Как само го казахте, господин премиер“.

Кирчо: Ние трябва да развиваме целия Европейски съюз…

Бебчо: Гу-гу, гу-гу – „Как само го казахте, господин премиер“.

Кирчо: България ще надгражда този Европейски съюз…

Бебчо: Хлъц-хлъц-хлъц – понеже жестомимичната преводачка се оттегля, това може да се преведе като „Как успяхте да кажете такава идиотщина, господин премиер“.

Край на разговора, разплакана медицинска сестра изнася Бебчо, друга отвежда Кирчо нанякъде.

Следва репортаж за кувьози за недоносени деца, осигурени от „Българската Коледа“.

А ние се питаме, в какви кувьози биха могли да се ремонтират недонаправените български политици.

Кирчо произнесе словото си за 15-годишнината от приемането ни в ЕС на фона на библиотека с прилежно подредени книги. Това бе намек, че единият кувьоз вече е осигурен, нашият човек е започнал да чете.

Но и фонът от красиви и вероятно неразтваряни книги не е гаранция, че можеш лесно да се отървеш от сакатия си език.

„Само заедно ние можем да се гордеем, че сме европейци и още повече да се гордеем, че сме българи“ – каза Кирчо.

Ако сме заедно, можем да се гордеем, че сме българи. Ако не сме заедно – ни е забранено.

А Бебчо/Бебето на годината е в правото си да се разхълца възмутено. Досега Меглена Кунева беше шампионката ни по фанфаронство – преди пет години, за 10-годишнината от евро-членството ни, тя каза, че мечтае българите да изобретят отново ЕС.

Сега Кирчо говори, че „България ще надгражда ЕС“.

Мечтателката Кунева закри два от блоковете на атомната ни централа – Кирчо сигурно ще бастиса цялата централа, щом ще надгражда.

Вържете го за всеки случай.

Хвалебствията на нашите некадърници са нетърпими.

Обикновените тукашни хорица отдавна не им обръщат внимание, но те със сигурност предизвикват презрението на евро-съюзниците ни – България, която не може да си върже гащите, особено в момента, ще надгражда Европа.

Станали сме словоблудстваща държава, възможно най-лесната, която може да попадне в ръцете на всеки, буквално на всеки – и той да се упражнява с нея.

Експертизата, опита, дори обикновената вменяемост вече нямат никакво значение.

Управленският опит и изобщо познанието направо са презирани – председател на парламентарната комисия по външна политика станала някаква дама на трийсетина години и по този повод в София върви следния слух: питали, на какво основание въпросната особа е предпочетена за този важен пост, а отговорът бил – „Омъжена е за ирландец“.

Това не е обновяване на политическото съсловие – каквато лъжа се опитват да ни пробутат, защото тия хора и след две поколения няма да са станали политици; това е брутална инфантилизация на политиката и на властта.

После ще дойде ред на провинциалните хитрости, на бруталното загърбване на народните нужди, а накрая и на безцеремонното самообогатяване.

Всеки може да има един ирландец под ръка.

Вече е ясно, че самият Кирчо не знае елементарни неща – например, че Комисията за енергийно и водно регулиране е независим орган и той няма право да сменя членовете й.

Това принуди иначе въздържания главен секретар на президента Димитър Стоянов да иронизира Кирчо във Фейсбук.

Само че, скоро иронията няма да върши работа – този човек просто не е на себе си, това вече трябва да се приеме като природна даденост.

Сега пък се готви да ходи до Македония – без изобщо да схваща, че така ще направи кефа на скопяни.

Те не мирясаха, докато не скопиха многострадалния Договор за добросъседство, и сега, вместо да търкат цървули дотук, нашият ще им ходи на крака.

Кирчо иска да опита от всичко, да се допре до всеки чужденец, който си направи труда да го забележи, държи се като търговски пътник, който се старае да ви пробута нещо – само че, напоследък се опитва да вкара България в някои опасни схеми, напълно очаквано, като се има предвид, че в дипломацията е пълен голтак.

И човек се пита, дали не е женен тайно за някой ирландец…

Но той дори в някаква нищожна степен не се притеснява от невъзможността да се представи като зрял политик.

Затова скопяни не се притесняват да казват, че „България на Кирил Петков ще вдигне блокадата“ – България на Кирил Петков?!

И тия ни смятат за лесна държава – един-два евтини комплимента по адрес на Кирчо – и готово, уредени са, а него ще засилят към калната локва.

Иначе, 15-годишнината от членството ни в ЕС бе отбелязана без видимо въодушевление, като изключим комичните изхвърляния на Кирчо за някакво въображаемо българско „надграждане“.

Ние продължаваме да рием нашето си Дъно, обаче някои смешници фантазират това като извисяване на Европа.

Костюм на наш кукер от новогодишните празненства претендира за място в Рекордите на Гинес заради дължината на космите, от които е направен. Но в Гинес отдавна могат да се наредят тукашните политикани – заради дългите си езици.

Кеворк Кеворкян