Всичко в живота се научава по трудния начин. Оценяваме някого, когато го загубим – разбрах това, когато загубих близки хора. Защо е така? Защото човек винаги поставя себе си в центъра на света. Другите не са важни.

Едва, когато си отиде разбираме истинската стойност на човека, когото обичаме. Това е парадокс, но не случаен. Смъртта ни дава шанс да погледнем на отишлия си с други очи. Да оценим живота му през нашия живот. И да страдаме за грешките, които сме допуснали спрямо него.

Хората сме егоисти – обладани от своите желания, цели и пороци. Нищо извън тях не ни интересува. Правим се, че разбираме чуждата болка и молба, но вътрешно сме проклети егоисти. Обещаваме, че ще се променим, но не го правим. Хвърляме думи във въздуха, но без дела.

Такъв съм и аз. От години обещавам на любим човек, че ще променя поведението си, но не го правя. По-точно правя опити, но недостатъчни, слаби. Защо съм такъв идиот? Защото се надявам човекът да ми прощава до безкрай. Защото знам, че ме обича и държи на мен. Това не ми прави чест и го знам.  

Следващия път, когато обещаете нещо на любим човек – изпълнете го! Не бъдете поредния самовлюбен глупак, който продава въздух! Човешкото търпение не е безкрайно – рано или късно ще си платите за гяволъка.

Иво Югов

barometar.net