Мишел Уелбек е най-прочутият жив писател във Франция. Роден е на 26 февруари, 1958 г., на френския остров Реюнион, близо до Мадагаскар. На личната си интернет страница е оповестил, че бохемски настроените му родители (майка му е анестезиолог, а баща му – планински водач) „губят интерес към съществуването му много скоро след неговата поява на бял свят”. Учи за агроном. Преживява мъчителен период на безработица и остра меланхолия, който води до няколко престоя в психиатрични клиники. Един прекрасен ден започва работа като специалист техническа поддръжка във Френското народно събрание… На трийсет и шест годишна възраст публикува първия си роман – „По-широко поле за борбата”, третиращ смазващо скучния живот на компютърните инженери. Уелбек е титуляр на всички авторитетни френски награди за литература, а през 2010 г. стана носител на „Гонкур“

Издателство „Колибри“ представя интервю с писателя:

Кои са Вашите литературни предшественици?
Напоследък се колебая. На този въпрос обикновено отговарям, че са ме удивлявали Бодлер, Ницше и Шопенхауер, Достоевски, а малко по-късно и Балзак. И това е истина, възхищавам се от тези личности. Харесвам и поетите на Романтизма – Юго, Мюсе, Вини, Нервал, Верлен и Маларме, както заради красотата на тяхното творчество, така и заради силния емоционален заряд. Но напоследък се питам дали книгите, които четох като дете, не са по-важни.

Като например?
Във Франция има двама класически автори за деца – Жул Верн и Александър Дюма. Винаги съм предпочитал Жул Верн и неговата изчерпателна представа за света. Историческият контекст в произведенията на Дюма ме отегчаваше. Бях поразен от приказките на Андерсен, те силно ме вълнуваха. Какво Ви привлече в научната фантастика? Уелбек: Четях много научна фантастика, най-вече Х. Ф. Лъвкрафт и Клифърд Саймък. Лъвкрафт е интересен с умението си да сменя гледните точки. Намирам „Градът“ за шедьовър. Харесвам Сирил Корнблът и Р. А. Лафърти. Предполагам, че понякога имам нужда да си почина от реалността. Що се отнася до моя стил на писане, считам себе си за реалист, който леко преувеличава. И все пак, най-много ми е повлияла литературата на 19 век.

Вие сте известен почитател на произведенията на социалните реформатори на 19 век, специално на Огюст Конт, родоначалника на позитивизма.

Да, много хора смятат, че Конт е непоносим за четене, защото повтаря самия себе си до степен на лудост. От медицинска гледна точка е възможно да е бил близо до това състояние. Доколкото зная, той е единственият философ, прибягнал до самоубийство, бил е и в психиатрична клиника. Хвърлил се е в Сена, заради разбитото си сърце. И това е бащата на позитивизма, който се счита за връх на рационализма…

Какво е отношението Ви към Калвинистите?
Склонен съм да мисля, че доброто и злото съществуват и са разпределени в някакво непроменимо съотношение у всеки човек. Моралният характер на хората е зададен и остава фиксиран до смъртта им. А това напомня за калвинистката теза за предопределението, според която хората се раждат осъдени или спасени. Само че аз съм проклетият трън в задника на калвиниста, защото не искам да приема, че има истина отвъд науката и нейните методи.

Какво Ви накара да създадете дебютния си роман – за компютърния специалист и неговия сексуално фрустриран приятел?
До момента не бях чел роман, който да заковава убеждението, че да се влееш в редиците на работещите прилича на пропадане в гроб. Защото започнеш ли работа, за да се прехранваш, не те чака нищо забавно, на всичкото отгоре следва постоянно да демонстрираш интерес към нея. Нещо повече, някои труженици имат сексуален живот, пък други нямат, просто защото са по-малко магнетични. Исках изрично да подчертая, че ако някои индивиди са лишени от сексуални преживявания, то не е поради морално-психологически проблеми, а само защото са грозни. Веднъж обявиш ли това черно на бяло, започва да изглежда очевидно, но аз държах да го напиша.

Actualno.com