Невъзможното е факт – Путин поведе война срещу Украйна. Срещу страната, чийто народ винаги е твърдял, че счита за неделима историческа, културна и етническа част от собствения, от руския народ. По аналогия на тази негова логика, това е все едно твърдоговоряща Западна България да отприщи военен конфликт с мекоговорящата Източна… Толкова абсурдно звучеше само до преди броени дни военен конфликт между Русия и Украйна. Изненадата и потресът от случващото се са толкова големи в Европа и САЩ, колкото и в нападнатата Украйна. В не по-малака степен обаче и сред гражданите на Русия. Въпреки репресиите на местната полиция вече видимо се формира руско антивоенно движение. Един от лозунгите е: „Който днес не се срамува, не е руснак“. С изключение на американско-британските предупреждения за възможна руска инвазия – които звучаха по-скоро като част от пропагандната война между Запада и Русия, отколкото като искрено убеждение, че това наистина ще се случи – никой по света не вярваше във възможността за пълномащабна война. Открита военна намеса в рускоговорящия Донбас или някаква форма на негова анексия да, но не и пълномащабна война срещу цялата територия на Украйна.

Как се стигна до това невъзможното да стане възможно? Отдавна знаем, че първата жертва на всяка война е истината. Още при започването на военни действия информационната политика на враждуващите страни се превръща във военновременна пропаганда, която е важна за спечелване на война. Военновременната пропаганда има за цел да убеди собствената, вражеската и световната общественост, че и правото и вероятността за победа са на твоя страна. Това е важна предпоставка за постигане на военните цели. Много трудно съответно е в настъпилата ситуация на военновременна пропаганда да се получи обективна информация за хода на военните действия на терен. Както и обективно мнение за причините, предхождащи военния сблъсък. От едната страна на фронта са медиите на Украйна и западните ѝ поддръжници, към които се числим и ние. От другата са руските медии, с малки изключения на опозиционни медии като „Независимая газета“, тв канала „Дождь“ и няколко други. И двете страни разказват случващото се според пристрастията си. Общо взето украинските и западните медии се придържат към опорките на украинското правителство и украинския генерален щаб. Руските медии към опорките на руското президентство и руския генерален щаб. И двете страни разводняват журналистическите стандарти.

Русия обаче е в доста по-неизгодна позиция. Неочакваното ѝ нападение над Украйна бе толкова нагло, че драстично намали шансовете ѝ за успех в пропагандния сблъсък. ПР наративът, с който Русия обосновава военната си кампания, звучи нагласено и неубедително. Обществеността в Западния свят, която така или иначе е научена да възприема Путинова Русия като авторитарна и недобронамерена държава, е възмутена, дори отвратена. В очите ѝ заповяданата от Путин инвазия отговаря на критериите за непровокиран акт на военна агресия. И с право. В следвоенна Европа се считаше, че непровокирано нападение над мирна европейска държава е толкова злепоставящо, че потенциален агресор просто не би дръзнал. Ето, че Путин го прави! Като явно не си е направил добре сметката. Западната пропаганда с лекота го оприличи с Хитлер – образ, който в Русия и Украйна звучи особено зловещо. Както за иначе ловкия геополитически шахматист Путин, така и за самата Русия, войната срещу Украйна може да се окаже фатален, саморазрушителен ход. „Путин дойде да ни освободи от бандеровците (русофобските националисти от западна Украйна, считащи се за последователи на военнопрестъпника Степан Бандера, б. а.), като бомбардира рускоезичния Харков…“. Така украинците апострофират Путин, който обяви, че „денацификацията на Украйна“ е едната от двете главни цели на „специалната военна операция“. Другата е „демилитаризация на Украйна“.

Шансовете за успех на Русия намаляват и поради това, че войната вероятно няма да бъде спечелена лесно и бързо, както са предполагали руските генерали. Те явно са подценили факта, че не водят война срещу вражеска нация, срещу която могат да разгърнат пълния потенциал на руската армия. В братска Украйна се налага да се въздържат от жертви сред цивилното население и фрапиращи материални щети върху инфраструктурата. Украйна не е Сирия, нито Чечня. Руският президент и неговите съветници вероятно са били подведени от безкръвното превземане на Крим. Очаквали са, че и този път – поне в източна Украйна – населението няма да подходи враждебно към руските войници. Че няма да ги възприеме като вражески окупатор. Че съответно няма да окаже и значителна съпротива. На бойното поле виждаме друго. Проличава колко грешни са руските очаквания. Войната неминуемо ще загрубее. Владимир Путин отприщва трагедия, която украинският народ дълго ще помни и едва ли някога ще му прости.

Конфликтът между Русия и Украйна има дълга предистория. В нея Украйна е заложник на геостратегическото противоборство между Запада и Русия. Предисторията започва с разпада на СССР и обявяването на украинската независимост през 1991 г. Франсис Фукуяма е обявил „краят на историята“. Западът е спечелил Студената война срещу следвоенния си стратегически враг СССР. САЩ са се утвърдили като безапелативен световен хегемон. Отношението им към Русия от тук нататък ще е пренебрежително – като към второразрядна държава. През 90-те някои американски стратези дори очакват разпад на Руската федерация. Така или иначе тя е дотолкова важна за САЩ, доколкото трябва да бъде научена да спазва международния ред, утвърден от хегемона. В онези години сдържането на Русия не е особено трудна задача. През 90-те, в епохата Елцин, тя е в икономическа, политическа и социална криза. Не ѝ остава друго, освен да приеме пренебрежителното отношение към себе си, въпреки че в световен мащаб продължава да разполага с най-мощния ядрен боен арсенал. Към този арсенал през 1994 г. се добавят и атомните ракети, които в съветско време са били разположени на украинска територия. Украйна доброволно ги предава на Руската федерация. В замяна получава от ядрените сили, между които и самата Руска федерация, гаранция за своята сигурност и териториална цялост.

НАТО обещавал да не се разраства на изток, в страните от бившия Източен блок. Това се подразбира от споразуменията за създаване на обединена Германия и прекратяване на Студената война. След 1999 г., в разрез с това джентълменско споразумение, поетапно в НАТО влизат всички държави от източна Европа, които са били част от съветската зона на влияние. Членки стават и балтийските републики, които са били в състава на самия СССР. Отваря се перспектива за членство и на Украйна и Грузия. За Путин, който, както вече споменах, счита Украйна за част от историческа Русия, а украинците за част от руския народ, перспективата за членство на Украйна в НАТО е немислима. Още повече, че след 2000 г., времето, в което той поема управлението на страната си, отношенията между НАТО и укрепваща Русия се обтягат. Путин е подразнен от пълзящото разширение на НАТО към руските граници. Приема го за измама от страна на Запада. Наскоро за Spiegel Нина Хрушчова, професор по международни отношения в нюйоркския университет The New School и внучка на Генералния секретар на КПСС Никита Хрушчов, казва: „Путин е убеден, че Западът е измамил Русия, и негов дълг е да коригира тази измама. Затова настоява за завръщане към статуквото от 1998 г., към времето преди американския сенат да одобри разширяването на НАТО на изток.“

В реч от 2005 г. Путин нарича разпада на СССР „най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век.“ До 2007 г. все пак избягва конфронтации със Запада. Речта му пред Конференцията по сигурността в Мюнхен през 2007 г. обаче става повратен момент в отношенията на страната му със Западния свят. В нея Путин критикува САЩ, които смята, че са се превърнали в „мотор на надпревара във въоръжаването, на глобални конфликти и човешки трагедии.“ Според него опитът на САЩ и Запада да утвърдят „еднополярен световен ред“ нямал нищо общо с демокрацията. Същинската цел била да се наложи със сила на останалата част от света волята на хегемона. Три години по-рано в Украйна се е състояла Оранжевата революция, която извежда на власт Виктор Юшченко. Той печели изборите с обещания за прозападна политика. Путин е убеден, че Оранжевата революция е вдъхновена и подпомогната отвън. На изборите през 2010 г. Украйна отново се сближава с Русия. За президент избира проруския кандидат Виктор Янукович. Три години по-късно Янукович е свален от власт с революцията на Киевския Майдан. Русия отново подозира намеса на Запада. По този повод френският експерт по Източна Европа Давид Тютри пише в Monde Diplomatique: „Според мнението на Москва смяната на властта в Киев е пуч с помощта на Запада, като целта му е да привлече Украйна в своята сфера на влияние.“ До голяма степен сегашната инвазия, наредена от Владимир Путин, е опит за връщане на „откраднатата“ Украйна в руската орбита.

След Майдана на власт идват антируски настроени националисти – Арсений Яценюк, а след него Петро Порошенко и Владимир Зеленский. Новите управляващи ограничават използването на руския език. Това е неприемливо за Крим и Източна Украйна, където за мнозинството от жителите руският е матерен. Кримският регионален парламент въстава срещу новата власт. Гласува за присъединяване на Крим към Руската федерация и обявява референдум по въпроса. По данни на изборната комисия 95,5% от населението на полуострова гласува в подкрепа на присъединяването. През март 2014 г. то вече е факт. Западът не признава референдума и смята анексията за нарушение на международното право. Въвежда санкции срещу Русия. Те са действащи и до днес. В своя защита Русия се позовава на прецедента Косово, където Западът е разрешил промяна на следвоенни европейски граници.

На бунт се вдигат и рускоговорящите области Луганск и Донецк. Голяма част от тамошните жители също не признава новата власт в Киев. Виждат застрашено правото си на самоопределение и майчин език. Разгаря се военен конфликт между бунтовниците от една страна и украинската армия, подкрепена от доброволни формирования, от друга. Той продължава вече 8 години. Западът счита, че бунтът е подпомогнат с руска военна техника и военнослужещи. Русия отрича, но признава участието на руски военни доброволци. Още през 2015 г. в Минск Германия, Франция, Украйна и Русия договарят и подписват пътна карта за мир в Донбас. Според нея детайлите трябва да се доизяснят в директни преговори между Украйна и представители на така наречените Луганска народна република и Донецка народна република. Украйна отказва да преговаря с представители на сепаратистите. Отказва и да даде на Донбас предвидената в Минските договорености широка автономия. Войната продължава. До днес тя е отнела над 14.000 човешки живота. В края на миналата година Русия отново настоява за директни преговори между Украйна и представители на донбаските „републики“, както е предвидено в споразумението от Минск. Украйна не откликва. На 22-ри февруари Путин признава независимостта на двете отцепнически „републики“. На 24-ти февруари обявява и настоящата инвазия в Украйна.

През декември Русия изисква от САЩ и НАТО гаранции за сигурността си, включващи неутралитета на Украйна и неразполагане на военна сила и техника в Източна Европа. Западът отхвърля руското предложение. Путин предупреждава, че в случай на неудовлетворение на исканията му ще последва „военно-технически отговор“. Оказа се, че е имал предвид война в Украйна.

Русия, която междувременно разполага с оръжия, за които твърди, че нямат аналог в света, отдавна счита, че заслужава повече уважение на международната сцена. Западът обаче по инерция запазва пренебрежителното си отношение към нея. Западни коментатори нерядко наричат Русия „бензиностанция с ядрени ракети“. А в равнопоставени преговори между руски и западни дипломати войната в Украйна можеше и да бъде предотвратена. Немският политолог Герхард Мангот, който е наблюдател на руската политика Русия пояснява: „Путин има визия и усещане за историческа мисия, чието изпълнение счита за негов дълг. Така иска да бъде запомнен в руските учебници по история. Иска да направи Русия велика сила, поне във военно отношение.“ От доста време Путин говори и за така наречения „руски свят“ („русский мир“). Счита го за застрашен. В годишната си реч той отново изтъкна, че общ език, култура, религия и история свързват руснаци, украинци и белоруси в един народ. Украинското правителство според него отнема езикови и културни права на рускоговорящите украинци. Войната е и стъпка за възстановяване на въображаемия „руския свят“.

Със санкции Западът се опитва да спре Путин. Опитва да предотврати нежеланите последствия от война за международния ред. Кутията на Пандора обаче вече е отворена. Дипломацията не си свърши работата. А и дали не надценяваме възможностите на нашите санкции? Политическият експерт Маркус Кайм от немската Фондация за наука и политика е на мнение, че във настоящата преплетеност на световната икономика лостовете на Русия за влияние върху Запада може да се окажат съпоставими с тези, които ние се опитваме да ѝ повлияем.

Трудно е да се предвиди, как историята ще запомни Владимир Путин. В биографията му обаче от тук насетне ще пише, че е руският президент, водил война срещу Украйна. А какво по-страшно от това може да пише в биография на руски президент…?

Иво Алексиев
news.bg