Навсякъде около нас в този район, чийто жители, не са избягали в Русия, смятани от осем години за “терористи” от правителството в Киев, следват един след друг артилерийски изстрели. В Горловка, както и през 2015 г., в началото на войната в Донбас, населението живее в мазета, опитвайки се да избяга от бомбардировките. Градът с 200 хил. жители, люлка на проруските сепаратисти, разкрива отчайващ спектакъл: купища развалини, изтърбушени къщи, сгради с изпочупени стъкла, пронизани от снарядите. Недалеч полетата на Николаевка изобилстват от мини.

Прекосяваме този злокобен пейзаж, без да срещнем жива душа. Понякога отстрани на пътя се очертава силует: бродещи души. Магазините са затворени. Най-младите са избягали или са на фронта, останали са само възрастните. Всеки ден отброява своя дял от ранени или мъртви.

“Страхът никога не изчезва”

“Тук почина една възрастна жена в дома си, това беше всичко, което имаше”, шепне в Амросвека бивша работничка около шейсетте, седнала на земята. От няколко дни тя прекарва нощите си в заслоните, където са намерили убежище жени и деца. Пие вода, за да утоли глада. Апартаментът ѝ е разрушен, казва тя. “Щом чуеш някъде шум, на стара желязария или духането на вятъра, си мислиш, че бомбардировките отново започват. Този страх никога не изчезва”, разказва 9-годишният Андрей, ръкомахайки с ръце. Тревожният му поглед снове между небето, земята и нас.

Обратно в Горловка и нейната трагична реалност. Всичко е повредено, унищожено или сринато със земята: училищата, парковете, къщите. Вода и електричество няма. Снаряди от минохвъргачки падат редовно, сякаш за да доразрушат вече разрушеното или нищожните остатъци от живот. Показват ни телата на две учителки, погребани под развалините.

През последните дни ранените се стичат в болницата, където средствата са нищожни. Повечето лекари отпреди 2014 г. обаче са останали и са се научили да се справят с наличните средства. Един от тях въздиша: “Когато семействата идват тук с член на семейството, те нямат средства нито за жилище, нито за храна”.

Хаос навсякъде

В предградието на Донецк хаосът е същият. В понеделник, 28 февруари, градът претърпя поредната бомбардировка на украинските въоръжени сили. Ударена е сграда. Улиците са пусти, евакуирани още преди няколко дни. Населението се е укрило и е замлъкнало в изтощение. Мъжете са мобилизирани, разпалени от партриотизма и гнева. Когато попиташ млад войник защо се е записал, избухва отговорът: “За да защитя жителите от нацистите”. Войната срещу “украинския агресор” тук е единодушна. Яростно заклеймяват “все по-нарастващото влияние на американската империя” в Европа, НАТО, Зеленски. Войниците позират гордо с оръжията си.

Служител в нашия хотел се оплаква, че в Европа знаят кой е шампион по футбол, къде са най-хубавите плажове за почивка, най-добрите ски курорти, “но Донбас не ви говори нищо!”. И мъжът ни дава урок по история и геополитика, напомняйки ни, че Западна Украйна е съставена до голяма степен от бивши полски теротирии, всички католически, докато Източна Украйна, главно руска и православна, е част от Киевска Рус, древното сърце на Русия. “Западът изглежда не иска да вземе предвид тези факти”, казва той.

Оставяме го, за да се присъединим към някое от убежищата, където отиват много често от началото на “тази мръсна гражданска война” жителите на града. Там срещаме деца, напуснали развалините на домовете си, които им служат за детска площадка. Бледи лица, повехнала кожа, пристъпи на кашлица. Следите на психологическото страдание са навсякъде. Усмивките са рядкост. Сякаш всички се страхуват, че най-лошото тепърва предстои.

Ан-Лор Бонел, специален пратеник на “Фигаро” в Донбас
превод от френски Галя Дачкова

Заглавието е на редакцията
glasove.bg