След нелепата му проява на ексхибиционизъм – за щастие, душевен – мнозина смятат, че единственият грешник е министърът на културата.

Но не са прави – всичко се дължи на извратеността, с която ПростоКирчо подбира кадрите си.

„Колкото – толкова“ – това е неговият принцип, като много често „толкова“ е равно на нула.

Бъди неизвестен, бъди нереализиран, с мизерни възможности, но готов да участваш в потопяването на една държава – Кирчо ще те хареса.

Може още да киснеш на някакъв занемарен паркинг – така ти изглежда собственият ти живот – но Кирчо те наема.

Дори Господ не знае, защо го прави.

Така вече те превръща в косвена жертва на голямата игра, крайната цел на която само той знае.

Всъщност, простокирчовите косвени жертви са много повече – над половин милион души, които са гласували за него на последните парламентарни избори – общо взето, заради трапчинката на брадичката му, която го прави някакво приблизително копие на Джон Траволта – по-скоро на онзи от „Треска в събота вечер“, отколкото на героя му от „Лице назаем“.

Това си е истинско чудо – Кирчо взема властта заради една нищо и никаква трапчинка.

Три месеца по-късно, косвените жертви вече се усещат като истински жертви.

Те стават все по-гневни, и все повече се нуждаят от един обратен бартер: ето ти трапчинката и се разкарай от главите ни.

Тази перспектива обаче изобщо не тревожи нашия Джони – той би се стреснал, само ако баламите научат нещо за истинския му замисъл.

Той самият нищо съществено не им е казвал – нито преди изборите, нито след това, само им е навирал в очите проклетата трапчинка, те гласуват заради нея.

Майната им, щом са толкова гламави.

Между другото, има хора, които са убедени, че и машините, с които се гласуваше, също са били впечатлени от въпросната трапчинка, тя ги разсейвала и не били съвсем прецизни, когато отчитали резултатите на останалите кандидати. Както и да е.

В крайна сметка, баламите дори и досега не подозират, че властта отегчава Джони с правилата си и най-вече с това, че непрекъснато трябва да говори нещо – и то на някакъв език, от който той се плаши.

За него е важна само думата deal/сделка, тя му е достатъчна.

Освен това, мнозина вече смъртно са му досадили с претенциите си към него, с укорителните погледи, които му хвърлят, особено нетърпим е президента – всички са убедени, че той е жертва на Джони.

Тия хора не са ли наясно, че политиката е чейнч бюро, печели онзи, който обменя най-сръчно. Джони не се чувства виновен, че е от отбора на сръчните.

Дори обратното: смята се за косвена жертва – и той – на прекалените изисквания към него.

А министърът-ексхибиционист продължава да е смаян от поста, който Кирчо му възлага.

Идва от нищото, а сега трябва да стопанисва духовните пространства на цяла държава.

Трябва да общува с духовните й първенци, а повечето от тях дори не познава.

Да, ремонтирал е едно селско читалище, но този актив му дава право да стане шеф на строителна фирма, нищо повече.

Но министър на културата?

Залива го мощна вълна от страх.

Огромният му кабинет го кара да се чувства като натрапник, сякаш е присвоил нещо чуждо – а то си е и точно така.

Пресметнал ли е всичко онова перде Кирчо – и какво е замислил?

Той се домъква тук с готов свой екип, за да намекне, че местните аборигени за нищо не стават.

Но и в неговият „А“ отбор, както той нарича своите пришълци, има доста несретници, тяхното предназначение е да привличат вниманието на публиката с малки скандали.

За да може истинският екип, „Бандата на Оушън“, да работи бързо и ефикасно – Лорер с парите от Европа, Асен с Банката за развитие, Гюров с Централната банка, за да осигури един-два банкови лиценза.

Всички заедно – с разпределянето на българските проекти, включени в Плана за възстановяване – които и досега остават тайна за публиката.

Мил привет на румънчето Кьовеши – и успех в борбата с корупцията.

Парите скоро ще тръгнат към Мрежата от подходящи фирми.

Това е истинска революция, по-ефикасна от болшевишката – ще бъде изсмукана кръвта на една държава, тя ще бъде овладяна без много шум.

След като си уреди място в историята на най-налудните изповеди, ПростоНаско допълнително се самокастрира с някои интервюта.

Впрочем, ПростоНаско се нарече самият министър и остави впечатлението, че клонирането на ПростоКиро в други „простовци“ е премислена операция, за да се разтовари премиера от прозвището си – представете си, какъв ще е ефекта, ако и останалите хубавци от „А“ отбора започват да „опростяват“.

Между другото, какво ли стана с простодушното момиче, което изстена в парламентарната зала това „ПростоКиро“ и завинаги свърза „продължаващите да се променят“ с това прозвище.

То вече е като неизтриваемото мастило, с което полицаите маркират мръсните пари.

Самото видео/селфи на ПростоНаско не е толкова скандално, колкото се твърди.

Постните излияния на един постен човек, попаднал в неподходящо за него място – дори можем да повярваме на едно от интервютата на ПростоМинистъра, в което той споделя емоционалното си състояние по време на селфито: слънцето залязвало, а това винаги събужда тъга, бил сам, никой не се сетил да донесе поне една кутия бонбони, непоносими скръндзи, какво остава да те почерпят един джойнт, свиди им се дори един фас и пр.

Може и да мине това обяснение.

Само че, има един издайнически момент във видеото/селфито: в кабинета, където натъгуваният от самотност министър уж в уединение се изповядва пред телефона си, има още някой.

Към него поглежда ПростоНаско, когато започва с грешния крак едно изречение – но се усмихва към някого, поправя се и продължава.

„И обещавам, че ще го правя и ще ГО про… – тук ПростоНаско запецва, поглежда към някого, усмихва се и довършва – … и ще продължа да ГО правя“.

Това „го“ е причина да се поправи – дреболия, обаче съвсем естествена/присъща за езиковия стандарт на ПростоКиро.

И, все пак, кой е непознатият в кабинета?

Подозренията, че министърът е „напушен“ нямат особено значение.

Той е шашардисан/напушен още от мига, в който ПростоКиро го подкарва към лобното му място.

Трябва да е бил смазан, когато е разбрал, че дори и културата в тази държава може да бъде подхвърляна като всичко останало – щом я оставят в ръцете му.

И ще бъде унижавана, докато накрая бъде прибрана по милост в някой бедняшки приют – ако се намери такъв, разбира се.

Тъй или иначе, упражнението със селфито си е струвало усилията – то самото, а и реакциите на аркашките от културата ще привличат за известно време вниманието на публиката и ще я разсейват от други важни проблеми, в които кирчовци шляпат без успех.

Културата ще си остане заметена под килима.

Нищо, че в следващото си видео ПростоНаско кротко обяснява, колко още пари са отпуснати за нея.

Но не парите са важни в момента.

А Духът.

Но и той е косвена жертва.

В кой ли приют се е сврял?

Кеворк Кеворкян
facebook.com