I. Спомен от детството

Детският страх е невинен.
Детският страх има име.

За да дам очилата на баба ми,
тя ме плашеше с мечките.
Аз се плашех от мечките.

Страх ме беше от мечките.

Но наскоро край селото
спря катун черни цигани
и под звуците на дайретата
заигра кротко тромав звяр –
моят страх дотогавашен
с две вериги на бърните
и прокапала козина.

Бях и радостен,
и нерадостен.
С отмъстителна веселост
шепа косми отскубнах аз,
без да видят мечкарите…

Детският страх е невинен.
Детският страх има име.
Аз растях непослушен
и безстрашен,
и радостен.

Много хора ме плашеха
по-коварно от баба ми,
но поучен от мечката,
унизявах страха.

(Самият сатана дори
направи опит да се пошегува.
Но аз
откъснах четвърт от опашката му
и си направих дяволско камшиче.)

И растях непослушен
и безстрашен,
и радостен!

Като птица –
но ястреб!
С крила на ястреб
и очи на ястреб.

Плашилата градински ме само разсмиваха –
от сламените им глави
гнезда за кукувици правех.

Тогава
дребните стопани
изтръпнаха от правилно предчувствие –
ако разкъсам всички чучула,
одързостените врабци
ще накълват
закръглените зелки.

Бях обявен за вредна птица.

А аз
детински иронично заявих,
че смелостта,
най-мъжката от всички добродетели,
през някои сезони
се превръща
в национално бедствие.

1. Бутилката с Безименния страх

Аз израснах безстрашен,
непокорен
и радостен!

В деня,
когато станах пълнолетен,
дойдоха моите приятели.
Най-смелите,
най-честните.

И ядохме,
и пихме
до среднощ…

Среднощ.

В минутата,
която отбеляза
началото на мъжките ми дни,
една човешка сянка влезе в стаята.

• Наздраве! – каза тя
  и ми подаде
  бутилка с непознато питие.

Надигнах я с пиянско умиление
и ужасèн се строполих на пода.
Усетих как в кръвта ми се промъква
като олово тежък,
като гущер гаден,
смразяващ жилите ми страх.

А сянката, надвесена над мен,
изрече странно заклинание:

• О, Безименний,
  скрий се в кръвта му,
  скрий се в устните, дето целува,
  скрий се в сянката, дето го следва,
  в хляба, който яде,
  във водата
  и в мечтите му,
  и в съня му,
  в радостта му,
  и в мъката.
  О, Безименний,
  скрий се…

Не помня повече.

……………………………………

Махнете този хляб!
Страхувам се.
Водата е отровна!
Пийте вие.

Моята сянка ме шпионира –
след мене винаги върви.
Но аз ще я прищипна на вратата.
Или не –
ще я изтрия с гумичка.

Луната искаше да се стовари по главата ми.
Не ме умери
и цамбурна в локвата.
Няма да я вадя.
Там да си стои.

1. Разказ на мой приятел за мене, след като съм изпил бутилката с Безименния страх

Страхът обезличи душата му.
Пред всяка вдигната ръка
главата си за удари подлагаше.
Фрази, кухи като змийски зъби,
тровеха с безсмислие кръвта му.

Намрази хората.
И себе си намрази.

Страхлив и озлобен
забягна в планината.
При мечките.
Живееше при тях
и почна да им подражава.

Човешките си очертания изгуби.

От отчаяние и страх
Извършваше безсмислени жестокости.

Легенди се понесоха за него…

Тогава друга истина научихме –
че не безстрашните,
а истински страхливите
внушават истинския страх у другите.

… В дъждовна утрин
черни цигани
запъплиха към планината.

Три дена го преследваха от връх на връх.
Той спеше върху клоните на гъстите дървета.

Стипчиви ябълки
и недозрели круши
в гримаси изкривяваха лицето му.
А черните беснееха отдолу,
защото мислеха, че той им се надсмива.

От глад и преумора бе заспал.
Когато се събуди,
той усети
на бърните си две халки студени.

С дайрета го подкараха надолу.
Събра се любопитно множество.
Разглеждаха го,
както се разглежда мечка.
Изгубил бе човешките си очертания.

Наоколо –
детински същества,
с глави, безформено големи
на гении
и идиоти,
протягаха несигурно ръце
и скубеха фъндъци от косите му.

Обезумял от болки,
той играеше,
разсмиваше ги с глупаво ръмжене.

Константин Павлов