Няма как да не сте чували тези думи. Все се е намерил някой някога да ви ги прошепти с горчивина, да ви ги изкрещи в яда си, да ги подхвърли ненавистно или горестно, няма значение интонацията – откъдето и да погледнеш – голяма грешка е.

И не ваша, разбира се. На този, дето чрез нея се мъчи да ви вмени вина, обикновено несъществуваща. Винаги съм казвала и съм твърдо убедена в това, дето ние правим всичко за себе си. Защото така сме решили, така сме поискали, така ще сме щастливи. Ние! Не говоря за всичките причини, те наистина могат да са поне 100 с различни нюанси.

Да ощастливим другия, да му доставим радост, да помогнем, да го държим в подчинение, да ни забележи, да ни заобича, да ни е длъжен… не мога да ги изброя всичките, разбира се, но дивидентите винаги са насочени към нас.
Още от Авторите

любов двойка връзка лято море река
Любовта като стратегия
жена облаци сюрреалистично
Ами ако всичко това не е лошо?

Помислете, ако имате съмнения и ще видите, че съм права. Не че съм открила колелото или съм разчела Рохонцкия кодекс. И аз в млечната си зрелост не разбирах как така, докато просто веднъж бях на ръба да произнеса тази фраза, овреме се спрях да я довърша, блъснала се в погледа на много близък приятел. Та го разчепкахме този феномен как така правиш нещо за някого, пък всъщност го правиш за себе си. Ама дори да скочиш от моя шести етаж, няма да е заради зелените ми очи, а защото искаш с тях да погледна точно тебе.

Ето колко е елементарно, ако му махнеш рюшчетата, финтифлюшките и варакосаните сърчица, с които си декорирал напоително егото си. Не ви ли прави впечатление, че обикновено започваме изреченията си с „аз“? Аз направих, аз мисля, аз обичам. Нормално е – всичко е от нас към света. И от света към нас се връща. Е, далеч невинаги, както го искаме, но то затова светът е по-големият и по-правият. Колкото и да му се сърдим.

Да, ние се опитваме света да обърнем 
заради един човек и сме готови 
да започваме даже този Сизифовски труд, 
а единият човек, ти да видиш, 
не ни отразява, както го проектираме. 
Следователно – виновен е!
Първо, да сте го питали приема ли помощта ви, 
любовта ви, трите планини, които сте готови
да обърнете заради него, звездите, 
дето му ги сваляте с красиви думички,
 изобщо – присъствието ви в живота му, 
такова, каквото вие го искате, 
без изобщо да се интересувате дали е съгласен?

Второ, дори да имате своето място в живота му, все пак този живот си е негов и няма как да се изкачите на по-горна и по-различна позиция. Просто не му трябват три обърнати планини, предпочита си ги такива, каквито са. А дори да му потрябва някоя прекатурена, помолил ли ви е да я направите според волята му? Ако не е, не се бийте в гърдите. Ако да – също не се бийте, направили сте го защото сте искали, можело е да откажете. Толкова е просто.

Доброто се върши тихо и никога не се афишира, защото се обезценява. 
А пък непоисканото добро, знаем, е табу. 
И няма как да не се обърне срещу вас, 
като почнете да го размахвате наляво и дясно. Най-малкото, ще изглеждате жалки.

Кой иска да е жалко дребно човече, обидено на света, че е неправилно разбрано, неоценено, нешестващо под триумфални арки, издигнати специално за него – обидно е да се представяш сама за такава жертва. Без да си жертва на никого, освен на собствения си мрак. Мрак, защото с подобни поплаци злоумишлено вършиш зло. Обвиняваш друг човек за собствените си доброволни действия. Толкова е просто.

Не че на света му пука, ама трябва да се уважаваш, поне така е редно. Ако, разбира се, на теб ти пука за себе си.

„Скъпа, скъпаааа…“, от вратата още, „виж какво направих за теб!“ И ми носи венец от жълтурчета, поставя ми го на главата и продължава: „Ето сега си ми личната Флора“. Тази картина я обичаме, а аз съм му разказвала как съм си плела венчета на вилата, та се усмихвам като модела на Рембранд, а Скъпият отваря бутилката вино. При него грешни фрази няма.

Маргарита Петкова

edna.bg