Какво е общото между поливалентния творец Иво Димчев и Кирил Петков и Асен Василев? На пръв поглед нищо – тези двамата не биха отишли дори на спектакъл на Иво. Те са от друга мая – мошеническо-лъжлива, която най-много да ги отведе до премиерата на български филм, където космата мъжка ръка да хване за задника вицепремиерката им, и тя доволна да се хили, като ряпа. Това е моментна снимка, която символизира управлението им – нагло, безпардонно и безочливо.

Общото между Иво и Макс и Мориц е, че и тримата се завърнаха в България, след дълги години в чужбина.

Но резултатът е различен. Иво разтресе маранята, в което вирее нашата музика, докато Кирчо и Кокорко загребаха с пълни шепи, де що имаше за крадене.

През 2014 г. гледах спектакъла на Иво Димчев I-cure – той без усилие премина границите на възприятията, усещанията и емоциите, очерта нови и със своята безгранична освободеност шокира варненските еснафи, свикнали да гледат софийски халтури. Иво Димчев е уникален творец, който спечели своя публика в Европа и света…за да се завърне в България и да запише песни, тип чалга.

Защо? Защо му беше нужно да изпее песента Момина свиня и да каже, че във всеки човек има от момината сълза и свинята. Текста на песента е гротескно тъп, но мелодията е хубава, изпълнението запомнящо се.

Харесаха ми и песените Райна Кабаиванска, Чукам на поразия – в тях Иво прави от думите ирония, която почитателите на чалгата едва ли разбират. Те се кълчат и припяват. И това е нещо за изтерзаните ми от пиене на водка, ракия и вино тела.

Оставям на музикалните критици да анализират албума на певеца Тракия, те затова и живеят.

Защо Иво Димчев дойде в България, с желанието да бъде наропсихолог? Не видя ли още през 2018 г., когато се яви в британския Мюзик айдъл, че масовата публика не разбира изкуството му? Не му ли стигнаха онези палци сочещи надолу,че иска да види и българските?

Скука? Творческо затишие? Изчерпаност откъм идеи?

Отоворът го даде той: обича да експериментира и да напуска зоната си за комфорт. Творецът има това право.

Когато го видях да пее, седнал на дървени палети на бежанците от Украйна на границата с Полша – за пръв път от много години насам се почувствах горд, че съм българин. Колко от нашите прехвалени певци ще зарежат сигурните си хонорари по кръчми и барове, за да отидат да пеят на собствени разноски в бежански лагер? Николко. А той го направи. Защото е творец в пълния смисъл на думата – не занаятчия и печалбар.

Той е един от малкото свободни творци в България, който не зависи от никого. Само от себе си. И вдъхновението си.

Иво Димчев се върна в България и падна, като метеорит в тинята, на не знам как да я нарека – музикална безпомощност? На онези мелодии, които не са мръднали от 60-те години на миналия век – за да стане събитие някаква свада между Панайот и Кичка?! О, Боже и с това ни занимаваха!

За пеещите жаби в блатото, появата на Иво Димчев е сравнима с Халеевата комета – те я гледат, чудят се какво е това, цъкат, но не могат да проумеят, че това е небесно тяло – високо, недостижимо, красиво – а те са просто жаби!

Разбирам Иво Димчев – той постоянно преобръща потенциала си и му намира нови предизвикателства.

Това трябва да прави всеки творец – не цял живот да имитира Франк Синатра, като Васил Петров. Иво е чиста проба експериментатор, свободен дух, неуловима душа, наранявана в миналото, но простила и продължила напред.

А фактът, че сподели,че е носител на HIV и води лична кампания, закостенялото българско общество да проумее ,че заразените със СПИН не са прокажени заслужава адмирации. Защото над 15 години общувах със заразен от вируса и знам какви идиотщини трябваше да изтърпи.

В България е пълно с идиоти, които мразят различните – какво остава ако имат и СПИН.

Относно: Кирил и Асен. Тези мошеници, лъжци и мистификатори управляваха България 6-7 месеца и забъркаха батак след батак. Ако ме питате въобще не трябваше да се връщат. Относно: главата на президента Радев, който ги изстреля нагоре – тя е сиво-черна от пепел. Но не той я посипа, прекалено е хитър и подмолен за това. Хората го направиха. Същите хора,които на Нова година баламосва със захаросани приказки.

Толкова за Иво и Макс и Мориц. Завръщането на твореца имаше смисъл, докато на тези двамата – НЕ.

Иво Югов

barometar.net

Ето материалът за спектакъла на Иво Димчев I-cure:

Какво е свободата? Колко от нас са до такава степен свободни, че да се наслаждават на работата на свободен творец? В България тези хора са малко. Няма да влизам в задочни спорове с тях – тези, които не възприемат модерното изкуство, ако желаят да четат, да гледат пиеси. Ако не желаят – да пишат, каквото си искат по форумите. Това е тяхно право. Ето какво пише, един от най-авторитетните вестници в света „Ню Йорк Таймс” за последното представление на Иво Димчев „I-cure”: „Г-н Димчев може да премахне табута в работата си, приглушеният му, шепнещ глас, шегите изречени под носа, са виртуозни – той напомня на Робин Уилямс. Животински в един момент, деликатен в следващия, Димчев улавя тъмнината и лекотата с вербална и физическа сръчност.

Какво да добавя към тази ласкава оценка? Спектакълът на Иво I-cure е пиршество на духа, на енергията, на наслаждението от нея и превръщането й в лечебна отвара. Актьорът ни показва обикновени сцени от живота – на плажа, пред камината, масаж, орална любов, секс, среща със смъртта и съпреживява енергията, която излъчват те. Съпреживява и зрителят, защото за разлика от пиесите и филмите изпълнени с насилие, ние виждаме неща, които правим всеки ден. Актьорът не ни провокира, а иска да събуди заспалата ни енергия. Иска да бъдем себе си. Да приемаме енергия. Да я излъчваме. Да я трансформираме в лечебна. Невероятен е монологът му пред снимка с две убити деца и майка им.

Срещата със смъртта е изиграна разтърсващо. Тялото на Иво, съзнанието му се сгърчват пред смъртта и не искат да я приемат. Борбата е жестока, монологът му – блестящ. Актьорът ни споделя, че смъртта е преход от една форма на божественост в друга. Неговият монолог е лечебно средство за всички, които приемат смъртта, като нещо ужасно. У нас, където свободата е непостижима, личното достойнство ежедневно мачкано е трудно да разбереш посланията на Димчев. Кой има време и сили да трансформира енергията си? Кой вижда смъртта, като божествена енергия?

Логично Иво Димчев твори в чужбина, награждаван е на международни фестивали, преподава в чужбина, оценен е в чужбина. В България той ще бъде неразбран. В България той е обречен да слуша и чете глупости за творчеството си. Но, за щастие на актьора модерното изкуство е елитарно и се цени високо в белите държави. То не е за хора, които не познават класическите произведения, абсурдизма, сюрреализма, постмодернизма. В България Иво Димчев трябва да дойде след 100 години и пак не е сигурно дали ще го разберат.

Няма да забравя как гледах Цветана Манева в спектакъла „Монолози за вагината”. Тя и Снежина Петрова бяха прекрасни в този авангарден спектакъл. Те помогнаха на духа ми в стремежа му към свобода.

Същото направи и Иво Димчев. За което му благодаря!

Иво Югов