Жан-Люк Годар, който преобрази киното с радикалния си стил на правене на филми, почина на 91-годишна възраст, пише БиБиСи. „Съвременните филми започват тук“, пише филмовият критик Роджър Еберт за дебютния филм на Годар „Без дъх“ (A bout de souffle, 1960). „Нито един дебютен филм след Гражданинът Кейн през 1942 г. не е бил толкова влиятелен.“

Почит към американската криминална драма, той изхвърли условностите на френското кино и прегърна неполиран, експериментален стил, който използва ръчни камери, бързи редакции и диалози, които често се измислят на място.

Сюжетът не е нещо ново – разказвайки историята на гангстер, който застрелва полицай, и приятелката, която в крайна сметка го предава – но отношението и темпото са глътка свеж въздух.

Той направи звезди като Жан-Пол Белмондо и Жан Себерг, докато неговите аморални, недоволни герои повлияха на хора като Ал Пачино, Робърт де Ниро и Куентин Тарантино.

Годар последва с Breathless с The Little Soldier (Le Petit Soldat, 1961), трилър, който разглежда използването на изтезания от двете страни във войната в Алжир.

Забранен за две години и половина от френската цензура, това е първото открито политическо изявление на режисьора, което го кара да измисли фразата: „Киното е истина с 24 кадъра в секунда“.

Това е и първият филм, в който Годар режисира своята муза и бъдеща съпруга Анна Карина.

Карина също участва в „Това е моят живот“ (Vivre sa vie, 1962) като млада парижанка Нана, която се стреми да бъде актриса, но завършва като проститутка.

Историята се разгръща в 12 глави, описващи малки, но важни събития в живота на Нана, като камерата често се задържа върху лицето на Карина в близък план.

Годар коментира, че филмът е негов опит „да заснеме ум в действие, вътрешността на някой, видян отвън“. Това се превърна в един от най-големите му критични и комерсиални успехи.

Карина се появява отново в Band of Outsiders от 1964 г. (Bande à part), радикално преоткриване на гангстерския филм, в който двама неспокойни млади мъже (Сами Фрей и Клод Брасер) насърчават жена, по която са обсебени, да им помогне да извършат обир. .. в собствения си дом.

Филмът включва две емблематични поредици – надпревара с времето в художествената галерия Лувър и стилизиран танц в парижко кафене, който е пресъздаден от Ума Търман/Джон Траволта в Pulp Fiction, „Криминале“.

Филмът на Годар от 1963 г. „Презрение“ (Le Mépris) е единственото му начинание в ортодоксалното, високобюджетно кино, с участието на най-известната френска актриса, Бриджит Бардо.

Адаптиран по романа на Алберто Моравия от 1954 г., той проследява провалил се драматург (Мишел Пиколи), който е нает от корумпиран американски филмов продуцент (Джак Паланс) да напише екранна адаптация на Одисеята.

Сценаристът е принуден да направи сценария по-комерсиален, против визията на режисьора Фриц Ланг (играе себе си) – и компромисите, които е принуден да направи, за да влошат отношенията със съпругата му (Бардо).

„Презрението“ често се приема като коментар за машинациите на филмовата индустрия и Годар със сигурност се сблъска с неудобни компромиси, докато го прави. Началната сцена, в която Бардо се появява в леглото със съпруга си, е добавена по настояване на продуцентите, които са бесни, че Годар не е включил голота във филма си.

В замяна той прави сцената умишлено нееротична, снимайки Бардо през серия от цветни филтри, като същевременно подчертава крехкостта на брака на нейния герой.

„Презрението“ може да е бил най-скъпият филм на Годар по онова време, но той не е против да облича декорите и да мести реквизита сам.

Той също така помогна за погребването на Карина и Белмондо на плажа на остров Поркеролес, докато снимат „Пиеро льо Фу“ от 1965 г.

Още един трилър, който разказва историята на нещастно женен мъж, който бяга от Париж с бившата си приятелка Мариан, която на свой ред е преследвана от убийци от Алжир.

10-ият филм на Годар за шест години, той е и последният му мейнстрийм филм през 60-те години на миналия век, когато той започва да се придвижва все повече към по-радикално кино.

През 1965 г. излиза и научнофантастичният „филм ноар“ Alphaville, с участието на Еди Константин като таен агент (кодово име 003) в дистопичен град, където любовта и себеизразяването са забранени.

Той е на мисия да елиминира главния мозък на „Алфавил“, професор фон Браун, и да унищожи диктаторския суперкомпютър Алфа 60, който контролира гражданите.

Въпреки че действието на филма се развива в далечното бъдеще на друга планета, Годар избягва специални ефекти и сложни декори, като просто снима по-тъмните ъгли на Париж като улици на „Алфавил“.

Week-End, издаден през 1967 г., е жестоко изобличение на съвременното френско общество, пътеводител за края на цивилизацията и послание, че Годар е приключил да прави комерсиални филми.

Оформен като черна комедия, той проследява буржоазна двойка, която тръгва да събира наследство от умиращ роднина, докато страната се разпада и гори около тях.

Той включва една от най-известните поредици в историята на киното – 8-минутен кадър проследяващ задръстване, показвайки как обществото е попаднало в капан на своите притежания.

Филмът завършва с две заглавни карти: „Край на историята“, последван от „Край на киното“, подчертавайки разочарованието на Годар от уютната предсказуемост на мейнстрийма. На следващата година той помага за затварянето на филмовия фестивал в Кан в знак на съчувствие към студентските бунтове в Париж.

През 1968 г. Годар пътува до Обединеното кралство с намерението да направи филм за абортите. Когато този проект се проваля, той казва на продуцентите, че ще остане в Лондон само ако може да работи с „Бийтълс“ или „Ролинг Стоунс“.

След като не успява да заинтригува Джон Ленън да изиграе Леон Троцки, той постава камери в лондонското студио Olympic Studios, за да заснеме записите на Стоунс, които ще се превърнат в класическия им албум Beggar’s Banquet.

Там той улавя моментът, когато написват Sympathy For The Devil. Но получилият се филм „Едно плюс едно“ е по-малко документален филм за музиката и по-скоро трактат за революцията, съзиданието и разрушението.

Кадрите от студиото са прекъснати със сцени на втората съпруга на Годар, Ан Виаземски, която изписва със спрей думи като „Freudemocracy“ и „Cinemarxism“ върху автомобили; докато друга поредица включва деца, които удрят шамари по лицата на бели революционери в магазин за порнографски книги.

Оригиналната версия на Годар не включва пълното изпълнение на Sympathy For The Devil. Когато го вмъкват против волята му, той е толкова разгневен, че удря продуцента на прожекция в Националния филмов театър в Лондон.

През 70-те години на миналия век Годар се обединява с режисьора Жан-Пиер Горин, за да създадат колектив, който наричат „Групата Дзига Вертов“, на името на пионер в съветското документално кино, на когото се възхищават.

Филмите, произведени през този период – включително „Вятърът от изток“, „Борбата в Италия“ и „Владимир и Роза“ – са с откровен марксистки тон и трудно намират публика.

След период в пустошта режисьорът отново започва да прави успешни наративни игрални филми през 1979 г. с „Всеки човек за себе си“ (Sauve qui peut (la vie)), който той нарича своя „втори първи филм“.

Тромавият сюжет се съсредоточава върху трима възрастни герои и техните проблеми с работата и любовта – с Жак Дютронк, който играе герой на име Годар, който е огорчен, съсипан и сексистки настроен телевизионен режисьор.

На премиерата му в Кан през 1980 г., филмът е описан като „зашеметяващ“, „красив“ и „брилянтен“ от New York Times.

Най-забележителната работа на Годар през 80-те години е неговата „трилогия на възвишеното“, която се състои от три филма, които изследват женствеността, природата и религията: „Страст“, „Първо име: Кармен“ и „Привет Мария“.

Последният участва с Мирием Русел в модерен преразказ на раждането на Христос, в който дъщерята на собственик на бензиностанция е посетена от ангел, който й казва, че ще роди Божия син.

Религиозните теми и сцените на пълна голота разстроиха много християни, които протестираха пред кината, където се прожектира филма.

Когато Годар показва Hail Mary в Кан през 1985 г., той е нападнат от белгийския анархист Ноел Годен, който хвърля пай с крем за бръснене върху лицето му. Годар отговори: „Ето какво се случва, когато немите филми се срещнат с говорещите картини.“

С протестиращи, които дежурят на прожекциите на филма във Франция, той има само умерен успех. Филмът е забранен в Бразилия и Аржентина.

Режисьорът заснема само няколко филма през 90-те години, като вместо това се съсредоточава върху есето си от осем части Histoire(s) du Cinéma – което за първи път започва да се оформя в края на 1970-те. Описвано по различни начини като „епична поема“, „преломна композиция“ и „нещо като интелектуален стриптийз“, то е изключително лично, упорито интелектуално и зашеметяващо по своя обхват.

Годар се завърна към киното през 2000-те години с медитации за войната (Our Music, 2004) и изобразяването на любовта на големия екран (Възхвала на любовта, 2001).

Film Socialisme от 2010 г. е обявен за последния му игрален филм, представяйки много от старите му аргументи за националната държава, справедливостта и историята в позната фрагментирана история.

„Този ​​филм е обида“, пише вбесеният Роджър Ебърт. „Това е несвързано, влудяващо, умишлено непрозрачно и безразлично към начините, по които хората гледат филми.“

„Сбогом на езика“ от 2014 г. се представи по-добре, като е обявен за втория най-добър филм на годината от влиятелното списание Sight & Sound.

Първото (и единственото) начинание на Годар в 3D, неговият фрагментиран разказ разказва историята на двама влюбени (и тяхното куче, изиграно от домашния любимец на Годар, Рокси) и нарастващата им неспособност да общуват.

Докато опитите им се провалят, това се случва и със субтитрите, и саундтрака, и дори 3D изображението, което се разделя болезнено, за да илюстрира разединението на героите.

Филмът е отличен с престижната награда на журито в Кан.

Годар бе носител на множество други награди, включително почетен Оскар през 2011 г., за който надписът гласи: „За страст. За конфронтация. За нов вид кино“.

Неговият последен филм, The Image Book от 2018 г., получи еднократна Златна палма, той също притежава Златен лъв от филмовия фестивал във Венеция и Златна мечка от Берлин.

В родната си страна той е награден два пъти с трофея „Почетен Сезар“ през 1987 и 1988 г. – като последният му е връчен от холивудската легенда Клинт Истууд, съобщава news.bg