В дописката ми „Второто „Аз“ на Великият Случайник“/31 октомври стана дума за една прелюбопитна случка.

На коалиционен съвет, веднага след съставянето на кабинета му, ПростоКиро съобщил на партньорите си:

„Когато говоря аз, все едно говори Лена Бориславова.

И обратното, още по-важно: Когато говори Лена, все едно говоря аз.

Тя е моето второ „аз“.

Всичко е ясно, не е нужно нищо повече, за да сме сигурни, че момчето разполага с една специална лудост.

Тя не се е зародила, след като го нахендриха в премиерското кресло. Очевидно си е с него от доста време, вероятно е диктувала много от решенията му – и затова, дори да са крайно нелогични или направо опасни, той ги вижда като напълно приемливи.

Такъв човек практически съществува в един паралелен свят, доста различен от реалния.

Ето, с няколко думи произвежда новата Людмила Живкова – и докато истинската беше само принцесата, която си чакаше реда, за да наследи Първия човек, тази на Кирчо е извисена направо до неговото „второ аз“.

Не се смейте, работата е сериозна: както се възпроизвежда посредством едно несретно момиче, толкова спонтанно утре той може да се провиди всякакъв.

Всякакъв.

В миналото някои крупни политици допускаха близо до себе си известни писатели/творци, дори живееха известно време насаме с тях – сещам се, дано не бъркам, че Чърчил се е „разкривал“ доста време пред Съмърсет Моам, Кастро се довери на Маркес – за един кратък портрет, също и на Оливър Стоун.

Аз пък бих искал да се скрия в някой долап в премиерския кабинет, докато Кирчо и тайфата му лапат любимата си пица – каквото видиш от долапа, отива направо като препоръчано писмо до Историята.

Но сега, доста по-отстранено, трябва да гадаем, какви са причините за раздвояването на кирчовото „аз“.

Наднича ли отзад и нещо друго – понеже в българските ни работи, обикновено сакати, винаги се тътрузи и още нещо, още по-сакато.

Накрая -нищо не е такова, каквото изглежда – този лаф стана масово популярен от „Туин Пийкс“.

Така де, нищо не е такова, каквото изглежда – гледаш го нищо и никакъв пицоядец, курсант от Харвардския супермаркет, обаче може да те защипе с „второто си аз“ – сякаш не е пришълец от канадския пущинак, ами той пък е „второто аз“ на самия Клавдий, онзи.

Всичко му е позволено, че и повече от всичко.

Само си представете, как са се чувствали партньорите му – те го правят премиер, а той гледа на тях, сякаш са някакви буболечки.

Корнелия скоро няма да забрави този кошмар, Тошко Йорданов сигурно си е счупил под масата и двата средни пръста.

А Христо Болшевишки е готов да бъде и седмото „аз“ на всеки, стига да му подхвърлят мъничко власт – за да има достъп до телевизиите и да каканиже едни и същи глупости за някаква „съдебна реформа“.

Впрочем, колкото и да е спекулативна, тя е билета му към подаянията на „Америка за България“. Направо ми е жал за американците, много са наивни тия клетници – дори не си представят, че, когато открито плащат на български министри и политици, ги подтикват да извършват неща, които едва ли щяха да бъдат толерирани от българските закони, ако те се спазваха както трябва.

Шеф на българска партия и секретарката му, накъдрена като министър на правосъдието, се стараят да пригодят българското правосъдие към поръчките на чужда държава – и за това им плащат.

Да поясня, понеже не е изключено да има и неколцина тъпаци между читателите на този текст.

Просто е: само си представете, че руска фондация плаща на Хр. Иванов и правосъдната министърка, за да рият с копита из българското правосъдие. Досега да са ги обесили сто пъти.

Нищо не е само такова, каквото изглежда.

Вежди стана шеф на Парламента – но предишния ден, когато отказа с една прочувствена реч, всички му станаха на крака, включително и американските грантаджии.

А той бе единственият, който протестира срещу забраната руската посланичка Митрофанова да присъства на откриването на 48-ото Събрание – единственият!

Така де – нашите политикани толкова са изпосталели, че дори една „конспирация“ не могат да съчинят от този факт.

А Соня Колтуклиева здраво наруга „второто аз“ на ПростоКирчо: съобщи на Лена Бориславова, че вече не е това, което си е мислела, че е. Така й каза: „Драга Лена, ти вече си никоя!“

Проблемът обаче е друг: въпросната особа винаги е била никоя.

Както и самият Кирчо Мюнхаузена, а и повечето от кирчовците са от същата категория.

Те спокойно могат да носят по едно тенекиено медальонче с надпис „БП“.

„БП“ означава без порода – така кръщават клетите улични кучета, които имат късмета да бъдат прибрани в някой приют.

И хайде, кажете ми сега, толкова ли се идиотизирахме, та сме склонни да прибираме всяка безпородна човешка твар – и дори да я накичим с важен държавен пост?

В що за приют се превърна клетата ни България?

Налуден приют за никаквици.

Иначе умни хора дрънкат от сутрин до вечер за избори, правителства и енергийни кризи – и все заобикалят черните въпроси, например:

Защо сме рай за никаквици?

Защо сме готови да приютим всеки очевиден идиот?

Защо равнодушно гледаме как се самовъзпроизвеждат никаквиците?

Защо вече изобщо не си задаваме въпроса – в какво се превръща една държава, управлявана от никаквици?

За кого е изгодно това?

Възможно ли е вече да бъде събуден Народа, за да не потъва толкова лекомислено в лъжите на поредната банда никаквици?

Защо не говорим за това, че Народа отдавна се е превърнал в някакъв удобен материал за никаквиците, в тяхна безволева мръвка?

Кога ще свърши това чудо – когато изрежат на челата на всички ни двете букви „БП“, тогава ли?

Народ Без Порода.

Кеворк Кеворкян