Емир Кустурица е човек с много таланти – снимал е филми, писал е музика, създавал е идеализирани селца насред нищото в Сърбия, сътворил е и много политически скандали.

Последното остава най-интересното за пресата, представители на която не пропускат да го попитат какво мисли за бившия сръбски президент Слободан Милошевич, независимо дали режисьорът гостува на фестивал, на кинопремиера или е поканил журналисти в дома си в Сърбия.

Отказът да се противопостави на Милошевич през 90-те стои като сянка над Кустурица и продължава да го прави противоречива фигура в очите на хора от съвременните филмови среди.

„Никой не е съвършен“, отговаря той на критиците.

Роденият през 1954 г. Кустурица израства като единствено дете в мюсюлманско семейство в Сараево, столицата на Босна и Херцеговина. На 18 г. е изпратен в Прага, за да учи в Чешкото държавно филмово училище, отчасти заради притесненията на баща си, че синът му се превръща в дребен престъпник.

Още с първите си проекти е забелязан, а до 40-те си години е номиниран за голяма част от европейски награди. Кариерата му върви повече от гладко и на запад до 1992 г., когато сръбски паравоенни формирования, подкрепени от югославската армия, започват да тероризират босненските мюсюлмани.

По време на боевете, Кустурица живее в Париж и използва трибуната на Le Monde, за да разкритикува и сърбите, и босненците за война.

„Не мога да повярвам какво се случва, ние всички сме сърби“, пише Кустурица за Le Monde и в гнева си предизвиква радикалния националистически сръбски политик Войслав Шешел на дуел в Белград.

Шешел му отговоря, заявявайки, че няма да носи отговорност за смъртта на един наивен артист.

На пламенната молба за мир отговарят и група босненски мюсюлмани, които се вбесяват от фразата „ние всички сме сърби“, и разбиват апартамента на кино режисьора в Сараево, оставяйки от дома му само голи стени. Откраднати са дори филмовите му награди.

Но това не го плаши. През цялата война Кустурица твърди, че е югославянин, показвайки свое проучване на родословното си дърво. В него се казва, че семейството на Кустурица са православни християни и сърби до османското господство над региона.

Подобно на други славяни, предците на режисьора приемат исляма, но той отказва да се идентифицира като босненски мюсюлманин. Или като сърбин. Паралелът, който позволява, е само по отношение на православното християнство.

През 2005 г. режисьорът окончателно къса връзката с исляма – религията, следвана от семейството му, приемайки християнската вяра и православното име Неманя. За босненските мюсюлмани този акт беше последната капка, доказваща, че Кустурица е родоотстъпник и сръбски националист. Но в очите на режисьора, с покръстването той се връща към родословните си корени.

И до днес Кустурица остава верен поддръжник на идеята за етнически многообразната Югославия, която е сложна културна смес от католици, православни, мюсюлмани, евреи, роми… Смесица от религии, етноси и история, които заедно образуваха една нация.

Съпругата на режисьора – Мая, е дете на босненски сърбин и словено-хърватка, което ще рече, че децата им Стрибор и Дуня са словенско-хърватски-босненски сърби. С други думи, семейството на Кустурица представлява мини версия на това, което някога е била Югославия.

Величаенето на някогашната велика балканска държава от негова страна се пренася и във филмите, които създава. Най-известната му лента на тази тема е „Ъндърграунд“ – исторически спорна история за обсадата на Сараево в комунистическа Югославия.

Под формата на забавна, но и сърцераздирателна мрежа от лъжи Кустурица проследява добрите приятели Марко и Блеки, които са влюбени в една и съща жена. Двамата се присъединяват към югославската партизанска съпротива срещу нацистите.

Но след като една от схемите им се проваля, Марко, ловкият опортюнист във филма, се връща в Белград и печели момичето. В същото време заблуждава Блеки, че войната още продължава и за него ще е най-добре да остане скрит в едно мазе. И той го прави в продължение на десетилетия.

През 1995 г. филмът печели голямата награда на фестивала в Кан „Златна палма“, но победата е помрачена, защото същата вечер ромският духов оркестър, който режисьорът е взел със себе си на церемонията, се сбива с охраната на фестивала.

Този инцидент обаче е само началото от лавината от омраза, която се изсипва върху „Ъндърграунд“ след премиерата му. Критиците виждат Марко и Блеки като идеализирани образи на сърбите, антиподи на останалите страхливци, играещи босненците и хърватите.

Не помага и фактът, че контролираната от Слободан Милошевич „Радио-телевизия на Сърбия“ е финансирала снимките на филма.

Но Кустурица продължава да не се трогва или да търси извинения, че се идентифицира със Сърбия. Напротив, боготвори сръбската култура дотам, че изгражда цяло село, огледална версия на сръбската провинция от приказките. Проектът носи името Кюстендорф и се превръща в терен за различни арт фестивали.

Селото е сърцето във филмите на режисьора. Не случайно влага парите си в мега идеята Кюстендорф, която побира фантастичната му представа за идеалната Сърбия.
Героите на Кустурица винаги са хора от периферията на обществото – роми, музиканти, дисиденти, престъпници. Привлечен е от теми, за които е по-прилично да се мълчи – кръвосмешение, етническо насилие, комунизъм.

Но без значение колко е брутален сюжетът, в историите му има радост и буйна енергия. Има и много музика. Ромските духови оркестри са печатът, който Кустурица оставя в киното. Не остават по-назад и животните, които се включват упорито в действието: пуйки, гъски, кучета, мечки, риби, котки вървят пред камерата наравно с персонажите.

Единственият филм на Кустурица, който излиза от тази рамка, е „Аризонска мечта“ – боксофис провал, на който се възлагат големи надежди заради успеха на „Черна котка, бял котарак“.

„Аризонска мечта“ е първият и последен опит на режисьора да спечели американската публика с типично американска история, но пречупена през балканската му перспектива. След минусовите отгласи за филма Кустурица се връща към това, което умее най-добре – разказването на истории за специфичната публика на Балканите.

Днес режисьорът казва, че няма никакъв интерес да пробива на американския или световния масов пазар. Първо, защото снима изключително бавно – в период на години, и бързо ще откаже съвременните продуценти. И второ – защото е обезсърчен от това, което се случва в киното.

„Това, което пуска Холивуд е чиста отрова. Някога това беше най-великото място, кино столицата на света. Виждате ли какво пускат сега? Само холивудски бози“, казва режисьорът в интервю за ТАСС.

Хората, които следят Кустурица, отдавна са избрали дали да го подкрепят или не. Независимо дали става въпрос за отношението му към холивудските продукции или за сложната история на Югославия, лагерите „за“ и „против“ мненията на режисьора са ясно очертани. Но без значение дали тези групи се разрастват или смаляват, възгледите им няма да променят Емир Кустурица.

Както той самият казва – критиците не го плашат и въпреки тях ще продължава да прави филми за тази тясна балканска стая, в която различни нации сме принудени да живеем, съобщава webcafe.bg