Знам какво е да си различен от другите. Като ученик бях дребен и с Петър Маджаракиев се бутахме, кой да е предпоследен в редицата в час по физическо. Същият Петър след години ми продаде развален хладилник, който с моя авер Янчо едвам качихме до петия етаж. Не е за чудене – Петката имаше гръцка жилка и в началото на 90-те в един гараж отвори барче, което стана хит в квартала. Там ходех да пия блъди мери и да си бъбрим с момчетата. По едно време научавам, че Борката, моткаше се с едно куче – афганистанска хрътка станал съсобственик на радио „Галатея“. Беше тих, невзрачен, с дълги руси коси, на момиче приличаше – обаче се намърдал във федерацията на студентските дружества и топнал пръстче в меда. По-точно в помощите от сухо мляко, които идваха от САЩ за опосканата ни държава. По нататък щях да видя просперитета и на други невзрачни типажи, които се оказаха доста комбинативни и хитри – качества, които очевидно не притежавах. Бях непоправим идеалист и мислех, че с писане ще оправя света – задача оказала се невъзможна и непосилна.

Та майка ми разказва, че когато съм бил 4-ти клас съм излязъл да рецитирам на някакво тържество. Като ме видели какъв съм дребосък, хората започнали да хихикат, „но като започна да рецитираш „Опълченците на Шипка“ всички млъкнаха“, каза майка ми. Бях добър рецитатор, умение което усъвършенствах в драмсъстава на неповторимата Катя Папазова. Но артистичните ми заложби, дори двата златни медала от Фестивал на художествената самодейност не ме спасиха от омразата на ограничените хора. Курсовата ми ръководителка в Механотехникума другарката Бакшева беше тъпа, като гьон и ме намрази веднага. Не си мълчах и тя ми намали поведението още в първи курс. Повишиха ми го чак преди да завърша, но ако знаех какво ме чака в казармата щях да си остана в техникума.

Взводният ми, червендалест шишко гледал по телевизията спектакъла „Укротяване на опърничавата“, в който участвах и с радост ме награби: наряди, непоряди, заяждане, заплахи – целият арсенал на военната „мисъл“. Сблъсках се и с предателството – школникът Кънчев, който ми се водеше приятел зад гърба ми разправял, че съм „неуспял витизчия“. Беше си истина, и веднъж с Кънчев докопахме бутилка гроздова ракия и полегнахме на една ливада зад спалните помещения да я изпием. Попитах го защо говори зад гърба ми, той отрече и разбрах, че за да разбереш истината не трябва да подхождаш директно. След казармата Кънчев стана полицай, а аз студент по история във Велико Търново. В Алма Матер свободолюбивата ми натура се натъкна на асистентката по История на стария свят Стела Монева. Веднъж й направих забележка, защо закъснява за упражнение и бях нарочен веднага. Успях да взема изпита при доцент Владимир Попов, но няма да забравя как злобно ме гледаше асистентката му.

Първата ми работа, като журналист беше във вестник „Черноморие“. Тук ме очакваха цяла кохорта опитни колеги, които трудно възприеха открития ми стил на поведение. Покойната Илка Катрева веднъж се опита да ми вземе пишещата машина /не достигаха машините в редакцията/, докато пишех материал за новородено тигърче в зоопарка. Не й дадох машината и тя се оплака на главния редактор Петър Тодоров.

След като скъса поне 10 варианта на материала ми за тигърчето, Петър ми обясни, че във вестника има йерархия, която трябва да спазвам. Съгласих се, но само привидно. Имах проблем с йерархията – не смятах, че щом някой колега е по-възрастен и опитен от мен има повече права. Неспазването на работното време, завеждането на мое гадже на пресконференция на Военноморските сили и оплакванията на колегите доведоха до неизбежното ми уволнение.

Но Петър Тодоров ме научи да пиша, за което съм му благодарен. Той имаше добре поддържана брада и очила, които смъкваше надолу, когато беше ядосан. Присвиваше вежди и попържаше виновника с добре подбрани ругатни. Пич си беше Петър и вестникар в костите. Вече няма такива журналисти. То и вестници не останаха, но това е друга тема.

А за това какво е да си различен се сетих по повод митарствата на колегата Николай Караколев. Прекрасен е този негов подход да притиска нашите политици с неудобни въпроси. Гледам ги шарлатаните как примигат, бягат от въпросите, мълчат като пукали, бутат го, заплашват го, но се вижда колко са безпомощни и жалки. Явление е Караколев в скопената ни журналистика. И дано се появят други като него.

Да си различен е трудно, непоносимо понякога. Но си струва, защото е красив начин да покажеш на света, че те има.

Иво Югов

barometar.net