Не са малко амбициозните биографични филми, които излязоха през последната година. Видяхме блестящите „Опенхаймер“ и „Маестро“ и съвсем не чак толкова блестящия „Наполеон“.
Сега е ред на драматичната история за легендата Енцо Ферари и вероятно най-турбулентния период от живота му.
Над три десетилетия бяха необходими на режисьора Майкъл Ман („Жега“, „Вътрешен човек“), за да реализира мечтата си и да заснеме филм за създателя на популярната автомобилна компания. Ето защо вече готовият „Ферари“ най-вероятно е филмът с най-голяма сантиментална стойност за Ман.
Проблемът е, че май не се получава това, което режисьорът е очаквал, въпреки силното присъствие на Адам Драйвър и Пенелопе Круз в главните роли – на Енцо Ферари и съпругата му Лaура.
„Ферари“ разказва за събитията в период от няколко месеца през 1957 година. Бизнесът на Енцо е затънал в дългове и е на прага на фалит. Победите в състезанията секват, а местният конкурент „Мазерати“ сериозно заплашва статута на „Ферари“ като водеща сила в Италия и Европа.
Към това се прибавят и личните проблеми.
Нестабилният брак на Енцо и Лаура окончателно е разбит заради загубата на сина им Дино година по-рано. На всичкото отгоре се оказва, че автомобилистът си има тайно второ семейство с Лина Ларди (Шайлийн Уудли), за което знаят всички, освен съпругата му.
За капак на всичко, Енцо решава да заложи всичко на победа в легендарното и изключително тежко рали „Миля миля“ с дължина от над 1000 мили през пътищата на Италия…
Тук може да бъде открита и голямата пробойна около сценария. Не става ясно дали „Ферари“ е посветен на състезания и високи скорости, или на тежките моменти в личния живот на Енцо.
Филмът така и не намира център за своите две основни сюжетни линии, които сякаш в повечето време вървят паралелно и не намират пресечна точка помежду си.
Място се опитва да си намери и историята на испанския пилот Алфонсо де Портахо (Габриел Леон), но тя е безкрайно повърхностна. Така е с всички останали персонажи, като изключим Енцо и Лаура.
Появяват се и изчезват разни хора, за които не става ясно точно какви са. Дори основен герой като Лина Ларди изглежда изпразнена от същност, а всички останали стоят просто за пълнеж.
Именно защото филмът само отчасти очертава две сюжетни линии, не разбираме много за това кои са големи имена и пионери в света на високите скорости като Де Портахо, Пиеро Таруфи, Питър Колинс, Стърлинг Мос, Карло Кити или пък Адолфо Орси.
Разбира се, на екран имаме и не по-малко митични модели автомобили, чиито дизайн и звук на двигателите представляват наслада за сетивата на всеки фен.
Те са в основата на сцените на висока скорост, които безспорно са добри. Има го чувството за динамика, адреналин и напрежение. Пейзажните картини на италианската провинция по време на „Миле миля“ към последната третина от филма са изключително красиви и добре представени.
Това добро впечатление бързо бива изтрито от лошото качество на специалните ефекти.
Няколкото показани зрелищни катастрофи изглеждат почти комично и вместо да подбудят чувство на драматизъм, по-скоро провокират насмешка.
Наистина е срамота при бюджет от 95 милиона долара и толкова големи амбиции да не се отдели внимание на такъв ключов елемент.
Ако трябва да обърнем внимание на актьорската игра, то може да се говори единствено за тази на Адам Драйвър и Пенелопе Круз, тъй като – както казахме – присъствие от останалите просто няма.
Тук трябва да се отбележи и набиващият се в ухото фалшив италиански акцент на английски при повечето актьори, но това като че ли стана нещо напълно нормално за всяка американска продукция.
Със сигурност испанката Круз доста по-добре докарва автентично произношение от американците Драйвър, Уудли и Патрик Демпси, който всичко на всичко има не повече от десетина минути екранно време в ролята на Пиеро Таруфи.
Иначе химия между двамата главни актьори определено има. Трудните отношения на Енцо и Лаура са показани по емоционален начин в сцени, редуващи страст, ярост и умерен, ненатрапчив хумор на точните места.
Определено ще се намерят моменти, които искрено ще развеселят всеки зрител между някои прекалено драматични сцени. Всъщност лицата на Драйвър и Круз толкова често са дадени в близък план за по-мелодраматичен ефект, че вероятно след прожекцията ще познавате всичките им лунички и бръчки.
В крайна сметка имаме филм, който в най-добрия случай се класира като нелош.
За съжаление остава доста далеч от големите си амбиции, високите очаквания и трудно ще остави следа след себе си.
В стремежа си да вмъкнат възможно повече от живота на Ферари и това, което се случва през бурната 1957 година, сценаристът Трой Кенеди Мартин и режисьорът Майкъл Ман по-скоро размиват картината, а ние така и не разбираме какво са искали да кажат.
Венцислав Божев
webcafe.bg