Кратък житейски пътепис на една странна кариера.

Всичко е започнало от брак в началото на петдесетте години на един красив и любознателен към техниката 27 годишен радомирски младеж с една супер красива и бедна девойка на 16 г. чиито родители са избягали от „братските“ бомбардировки в София (убийците имат паметник сега). Точно от кв. Хаджи Димитър, където Чърчил праща много смърт. Поради бедност и двамата остават с основно образование. Той мечтае да учи в прочутия техникум по електротехника в Радомир (българската енергетика му дължи много на това училище), но няма пари. И впоследствие надминава по умения преподавателите в техникума. През петдесетте е правил сам радиоапарати. Нещо, което тогава е било повече от това да сглобиш сега компютър.

Тя се омъжва, както по любов, така и заради бедност. И прекратява образованието си. Много години след това го завършва блестящо.

Баща ѝ, гениален дърводелец, е работил в царския дворец във Врана. Комунист, който е виден функционер през 1934 г. и след това се разочарова. Времето на тесни и широки социалисти. Но никога не е кандидатствал за привилегиите на активен борец. Дори от мен пазеше още тайните на конспирацията. Но пък имаше много книги. Само това ни остави. Даваше ми ги пестеливо, когато узрея за някоя. Беше огромно благоволение. А как миришеха на стара хартия! Криеше ги в едни куфари. Заключени. Като най-голямото богатство. Тази любов към книгите май оттам идва. Баща ми беше по майсторенето. За да ни издържа, започна да прави коли, радиоапарати, да поправя първите телевизори в Радомир през шейсетте години. С неговото основно образование. Гениален майстор. Нищо не успях да прихвана от него.

Майка ми, преди да запише отново да учи, започна да шие рокли на жените от махалата.

За да помага в оскъдния бюджет.

Правеха ни обиски от общината и ни глобяваха.

За нетрудови доходи. Нетрудови! Имаше такива практики. Не ми хвалете онова време. Със златните си ръце баща ми изкарваше заплата от 60 лв. Сега много носталгици си мислят, че е бил построен комунизма. Не, не за всички.

Затова баща ми е преместил семейството в новостроящия се Димитровград. А през 1964 и 65-а в Мадан. Миньорите печелеха повече. Живеехме в Конски дол. Близо до Мадан.

Обичах си учителката, но усвоих мьекичкото говорене. Като се върнахме в Радомир ме спукваха от майтап. Там диалектът е граовски.

После нормално детство.

В училището в Родопите ни оценяваха за отлична оценка с нарисувано патенце. По средата на първи клас се преместихме в Радомир. Пусти патенца! Съсипаха ме от майтап.

Тогава пеех в час по пеене вярно и добре.

Всичко приключи, когато гласът ми започна да мутира. Не можах да преживея, че ме преместиха в хора от първи глас във втори. Никой не ми обясни, че това не е провал и понижение, че не съм се провалил. Тогава млъкнах и не съм мъцнал повече да пея.

После минаха бързо 6-ти и 7-и клас и аз станах калпазанин. Отличната ми диплома се срина.

И в осми клас, по настояване на баща ми, заради несбъднатата му мечта, кандидатствах в Техникум по електротехника Радомир. Споменах вече, че енергетиката на България дължи много на това училище. И завърших със златен медал.

Но голямата ми любов – Радка – отиде в гимназията. Любов от четвърти клас още.

Тя никога не разбра.

После тя, чух от други хора, е завършила ядрена физика и нямам представа къде работи. Може би в Козлодуй. И сигурно това прекрасно момиче, дано да е живо и здраво, още не подозира какъв глупак е бил влюбен тогава в нея.

А аз имах неустоимо влечение към физиката и математиката. И мечтаех да стана ядрен физик.

Всеки божи ден откривах нови закони и спорех с Айнщайн и Нилс Бор. Добре че учителката ми по физика в техникума беше интелигентна жена и не ми се подиграваше.

И така, как станах милиционер.

Мразех тъпанарщините в Комсомола. Едвам ме избраха да отговарям за спорта в класа. Още в първи курс в техникума. Защото бях дангалак, сигурно. И опозиция на всичко.

Даже май ме наказаха за неподчинение с мъмрене.

Но в лятото след първи курс на техникума ме пратиха на бригада в Родопите. Залесявахме борчета на яз. Васил Коларов.

Мен пък, кой знае защо, ме направиха шеф на някаква малка група. И чудо! Бригадката ми стана първа в България.

И, в мое лице – наказаният физкултурник -, изведнъж в Радомир решиха, че са открили големия организатор. Така, от почти изключен от Комсомола, ме избраха за шеф на организацията за цялото училище. Щото съм бил станал национален победител в мотивацията да копат хората и да засаждат борчета. Надявам се сега да не са изсъхнали, ама сигурно е хубава гора на добра възраст. Бе, мотиватор организатор и шеф, когото у горите на яз. Васил Коларов не го бръснеха за слива по-отхлупените мацки.

Глупакът в мен си е пазел „репутацията“. И срам да си поискам.

Или здравето. Ама още съжалявам. Нона, не ревнувай! Не знаех тогава, че си на почти 8 годинки и трябва да те чакам.

Та така с най-ранното членство в БКП.

Дотук с детството.

Бяхме четворка приятели в махалата.

Единият стана електроинженер, другият – ветеринарен лекар. С него откраднахме първите коне от ТКЗС да ги яздим.

Третият – Николай – беше обещаващ художник.

Беше най-талантливият от приятелите.

Бяхме романтици, всеки искаше да стане нещо от мечтите си.

При мен всичко се промени, когато Николай, който рисуваше добре, захапа дулото на автомата си. Самоуби се в казармата в Гоце Делчев, точно когато аз се уволних от Плевен. И месец преди той да излезе от казармата.

Защото разбрал, че приятелката му от Радомир не го е дочакала.

Беше кандидатствал за Симеоново, но не го приеха, защото майка му , партиен секретар в едно предприятие, била казала нещо неточно за „правата линия“. Тогава реших да му осъществя мечтата на Николай. Напълно ирационално. Баща ми мечтаеше да стана инженер.

Скъсах с мечтата за ядрен физик и летец, и ме приеха за милиционер. Чак после разбрах, че съм във факултета за милиционери, а няма да ставам Емил Боев. Понеже „голяма“ съм бил партийна клечка. Част от посредствените калпазани, които имаха роднини в МВР, бяха във факултета по ДС. Приеха ме и Право в СУ, но имах дълг – първо да завърша неговото училище.

После завърших Право в СУ. Като зубър, да не се заблуждавате. С успех, за който могат да мечтаят Гнома и Деса.

После с кариерата ми се случиха някои чудеса.

И напуснах милиционерницата. Но получих предсрочни повишения и награди за разкрити серия от престъпления. Не е било напразно. Обичах тази работа. Отговарях за тежки криминални престъпления, извършени серийно. На територията на цялата страна. Но ме накараха в един момент да започна да пиша анализи и да стоя в София. Точно тогава се въвеждаха автоматизираните информационни системи, но паметта на един сегашен Iphone беше по-голяма от цялата техника в супер секретната сграда зад х. Хемус.

Станах следовател, защото не исках само да анализирам, а да разкривам престъпления. Както досега. Тръгнах от 4-то РПУ по мое желание. Не исках отново централно управление. Те пък бързо ме пратиха в Централния затвор.

Споко! Повишиха ме да разследвам убийства. Там са кабинетите на следователите по тежки престъпления. Вкарах в затвора няколко неразкрити убийци.

И после… напуснах МВР. След реформата в НПК, която направи невъзможно да се съдят виновниците за поредната национална катастрофа. Бях бесен на Луканов тогава. Неговото правителство в Лукановата зима ликвидира справедливостта и възможността за възмездие.

Започнах в частна фирма за гранити и мрамори.

И сега съм експерт по камъните.

После внезапно ме върнаха за шеф в МВР, защото имах ясна визия какво да се реформира. Мой приятел от Дирекция не полицията ме препоръчал, защото съм бил писмовен и защото не съм бил в ДС. При Соколов не беше лесно, но той поне нищо не разбираше. После при Беров пак напуснах.

После вече ме назначиха за министър.

Първата ми стъпка беше да дам ултиматум – чакам на цялото ръководство на МВР оставките до един час. За когото реша, остава.

Останаха доста.

После насвих мутрите. Да помните кога изчезнаха стикерите?! Рекетът тогава го ликвидирахме. Напук на медиите, дирижирани от мутрите. И на самите мутри. Както и на любовниците им – мисирки, които сега ми се правят на обективни журналистки.

После въведох първата в централна и източна Европа DNK лаборатория и база данни. После, пак да се похваля, внедрих първата автоматизирана дактилоскопна система. Защото знам какво е с лупа да сравняваш хиляди следи от местопрестъпления с пръстови регистрирани отпечатъци. В този дух реформирах цялата система на МВР (от войски някои станаха европейски полицейски служби), но кой да помни. Мими, който беше и е второразреден адвокат, ме наследи. И досега не е разбрал какво съм направил. Разбрал е само за документите за самоличност и регистрационните табели на автомобилите. И това е много. По-лошото е, че и следващите министри не разбраха. Лабораторията за DNK не работи, както беше замислена, системата за документите за самоличност, изградена без един лев от държавата, едвам работи и с огромни закъснения, няма връзка между информационните системи… Нищо не остана. Отплеснах се.

И после постигнах махане на визите за българските граждани.

Една година преди Румъния. Никаква Надка!

После ме изгониха заради интриги и по-висок рейтинг от Костов.

И после проксито на Костов направи политическа кариера и започна отново да доказва, че злото е неизкоренимо. Това джудже и сега е в сглобката.

Та, това е преходът в МВР.

След мен мутрите взеха властта.

Затова никога няма да простя на онзи комарджия от Мадрид. И на отвратителното СДС, което за да краде, ме обяви за враг. А сега е с мутрите, срещу които се борех цял живот.

To be continued…, може би.

Богомил Бонев