Подшушнал ли е някой на Малкович – или той сам е решил да постави пиесата на Б. Шоу „Оръжията и човекът“ в София?

С „В самотата на памуковите полета“ (постановка на Тимофей Кулябин и в партньорство с Ингеборга Данкунайте) Малкович покори преди година софийската публика. Дори и ония, които за първи път влизаха в Народния театър, платили за билети, които били най-скъпи в цялото европейско турне на постановката. Няма защо да се чудим – неизбежно е в менюто на новобогаташите-парвенюта да попадне и Малкович. Някои медии дори си бяха направили труда да преброят поименно колцина от тази порода са били в залата на Народния театър.

Така се създава новата класа – парите отглеждат, извън всичко останало, и любопитство, то пък неочаквано те отвежда към някое шумно представление – сега на Малкович, сетне и на друга някоя знаменитост, и така постепенно се каляваш с изпитанията на нещо, което ти е съвършено чуждо.

Парите се сливат с „учеността“, направо я обладават. Преди около 90 години Стефан Попов написва в емиграция своето забележително есе – „Третото поколение”. Едва третото поколение български първенци след Освобождението от турско робство ще бъде от пълноценни личности – тогава, когато се слеят богатството с образоваността, така твърди авторът.

Скоро след 9 септември 1944 година това „трето поколение” бива унищожено. Повтаря ли се в някаква степен това и в наши дни, когато Прехода все още се тътрузи нанякъде? Той ли изигра в наши дни ролята на онзи „Девети септември“? Какво бе отхвърлено – какво бе поощрено?
Впрочем, с помощта на такива прелетни птици като Малкович, днешните „първенци“ могат да се откъснат и от диктата на халтурата, която им пробутват и за която те щедро си плащат.

А сега, след като издържаха първия си изпит при Малкович, те трябва да се явят на втори изпит – пак при него и още по-труден.

Няма да ви отнемам от времето за всички подробности около пиесата „Оръжията и човекът“ – ако са ви интересни, можете сами да си ги откриете в Мрежата. Премиерата й през 1894 година в Лондон има шумен успех, играе се и в Берлин и Виена, дори през 2006 година виенският „Бургтеатър“ отбелязва 150-годишнината от рождението на Шоу със същата пиеса. Тлее и съпротивата срещу нея, организирана предимно през 20-те години на миналия век от български студенти в чужбина, част от които трябва да формират „Третото поколение“, за което стана дума. Заради недоволството им постановки на пиесата са спирани.
По-късно това вече не се случва, немислимо е подобно нещо особено в годините на Прехода – абсурдно е да очакваме през 2006 година, например, най-отблъскващият с послушанието си кандидат за Евросъюза да си позволи подобно поведение.
Вече сме в състояние да погълнем всяко ругателство по свой адрес и дори да настояваме за още.

Наскоро обаче дълбоко задремалите страсти се разпалиха отново, когато се чу, че Малкович прави кастинг на актьори и се готви да поставя пиесата на Шоу и то на сцената на Народния театър – той вече я е поставял, в средата на 80-те години, в нюйоркски театър.
„Оръжията и човекът“ ни връща във времето след сръбско-българската война. Йосиф Хербст пише, че в самото й начало единственият мъж в София е Екатерина Каравелова, която лети с файтон из София, за да ръчка военните. Това бързо се променя и сърбите са разгромени – и на героите от Сливнишката епопея изобщо не им пречи факта, че българите са скарани с личната хигиена, както твърди Шоу.

Поне в това отношение Шоу изглежда смята, че има завидни познания – иначе сам казва, че не вдява особено от История, дори моли приятели да го насочат към някоя война, която да опише. Накрая се спира на сръбско-българската и влиза в ролята на хигиенен инспектор на клетите българи.

След години същата роля си харесва и Чърчил, негови са думите „Не уважавам народ, който си честити банята“.

Преди време имах интересна история с хигиениста Чърчил.
От един тукашен „комитет“, който цензурира текстовете във Фейсбук, се бяха загрижили за репутацията му – не били открили никакви доказателства, че е произнесъл скверната фраза „София трябва да бъде изравнена със земята и в развалините й да се засеят картофи“, която
цитирах в една от дописките си.

Абсолютно сигурно е обаче, че той изрича тези думи – и така се слага началото на англо-американските бомбардировки над София и други български градове.

Последиците са зловещи: убити са 4208 души, тежко ранени са 4744 души. Само в София са разрушени над 12 хиляди сгради, близо 1/4 от сградния фонд на столицата е сринат. За периода от 6 април 1941 г. до 1 септември 1944 г. с 45 268 бомби са бомбардирани 187 населени места. От жертвите 88% са мирни граждани. Нанесените материални щети са за над 24 милиарда тогавашни щатски долара.

Заръката на Чърчил е изпълнена – оставало е да се засеят картофите.
Както са я подкарали, цензорите ще започнат да заклеймяват и онези, които само споменават англо-американските бомбардировки.
Но това ще бъде несправедливо – защото ние сме единствените, които допуснаха да бъде издигнат паметник на палачите си – на вражеските летци. Немислимо е това да се случи другаде – все едно американците да позволят да бъде издигнат паметник на японските летци, причинили касапницата в Пърл Харбър“.

Още две думи за Чърчил. Може би най-добрият му биограф Пол Джонсън споменава, как всички го убеждават в края на войната, че бомбардировките над Дрезден вече са излишни – но той настоява градът и населението му да бъдат напълно унищожени. Истински хигиенист.
Всъщност, разправиите около пиесата на Шоу са далеч по-забавни от самата нея. Ето един откъс от „Оръжията и човекът“.

Петков: Как си, скъпа?
Катерина /жена му/: Ох, обичайните възпаления на гърлото, нищо друго.
Петков /убедено/: Защото си миеш врата всеки ден, колко пъти да ти казвам.
Катерина: Глупости, Пол!
Петков /пие кафе и пуши цигара/: Не са на добро тези нови обичаи. Всичкото това миене не е добро за здравето, не е природно. Имаше един англичанин във Филипополис, който се миеше със студена вода всяка сутрин, като станеше. Отвратително! Всичко това идва от англичаните: климатът им ги мърси толкова много, че постоянно се мият. Виж баща ми! Цял живот не се е къпал и живя до 98 – най-здравият човек в България. Не ми е дерт да се умия веднъж седмично за пред хората, но всеки ден си е направо смешно.
Катерина: Още си варварин по душа, Пол. Надявам се, държал си се прилично пред руските офицери.
Петков: Постарах се колкото можах. Не забравих и да им кажа, че имаме библиотека.
Катерина: Ох, ама не им каза, че имаме и електрически звънец в нея. Накарах да ни го поставят.
Петков: Какво е електрически звънец?
Катерина: Натискаш едно копче, нещо издрънчава и Никола тутакси идва.
Петков: Що да не му извикаш?
Катерина: Цивилизованите хора никога не викат слугата. Това го научих, докато те нямаше.
Петков: Добре, чакай да ти кажа и аз какво научих. Цивилизованите хора не си простират прането на видимо място, така че би било добре всичко това да го преместиш.“
На друго място също става дума за библиотеката на семейството.
„Райна: Знаете ли какво е библиотека?
Мъжът: Библиотека? Стая, пълна с книги.
Райна: Да, ние имаме такава, единствената в България.”
А ето как Шоу описва въпросната библиотека: „…съоръжението се състои от една полица, на която са наредени разръфани книги, облечени в стара хартия с петна от кафе“.

Преди три години излезе на български език един от ранните романи на Оруел – „Не оставяй аспидистрата да увехне“, писан е през 1936 година. Героят му Гордън Комсток, начеващ поет, работи в книжарница. Веднъж, в разговор с клиент, той му предлага „тънко червено томче от рафта за поезия“ и казва: „На привършване е… Нещо твърде оригинално, превод от български“.

Докато Шоу се гаври с „безкнижието“ на българина, Оруел „препоръчва“ оригинален български поет.

Днес Оруел със сигурност е по-влиятелен автор от Шоу – и без да се съсредоточава толкова в евентуалните хигиенни аномалии на българина. За жалост, все още не съм успял да открия, кой би могъл да бъде въпросният български поет.

Фрагмент от цитирания диалог между Петков и Райна може да бъде отпечатан в програмата, дори и върху билетите за предстоящата постановка на Малкович.

Това ще е първоначалната проверка, дали в българина се е запазило „чувството за самоирония“ – вероятно това ще е обяснението на авторите на идеята „Оръжията и човекът“да бъде поставена на сцената на Народния театър.

Проверка на самоиронията – за това споменава още самият Шоу. Вятър – след толкова нелепи изпълнения на властите през годините на Прехода, някои от които опасно идиотски, в българина едва ли е останал и един атом „самоирония“. А и върху главата му непрекъснато се стоварват куп нови предизвикателства – най-скорошното от които беше, когато разлигавиха Историята със „Завръщането на Фердинанд“.

Напълно е възможно и друго: интересът на Малкович към хигиенните особености на „ония“ българи да се е породил от нещо съвсем различно. Преди две години имаше протести пред президентството, участниците в които настояваха да се прекрати купуването на руски газ. Девизът им беше – „Няма да се къпя с вода, топлена с руски газ“. Един чужденец лесно би могъл да повярва, че няма особени промени в хигиенния статут на българина – дори да е столичанин, „жълтопаветник“ и носител на новите европейски ценности.

Не бива да очакваме постановката на Малкович да се приеме като един Пърл Харбър на Българската Гордост.

Вече сме свикнали да живеем без всякакво достойнство – или само с толкова, колкото се полага на усърдния послушник.
Докарали сме се дотам да се гордеем с 30 годишнината от спечелването на четвъртото място на световното първенство по футбол в САЩ – и това ни е достатъчно.

А и няма кой да организира един шампионат по послушничество – тогава със сигурност ще сме първи. Скоро няма да дочакаме това, на прислугата не й се полагат никакви утешения.

В крайна сметка, трябва да сме благодарни на Малкович – стига да успее да ни събуди от апатията, в която сме потънали.

Как ви се вижда една клада от театрални билети?
Впрочем, как ли би изглеждал един паметник на Унизената Гордост?

Кеворк Кеворкян

epicenter.bg