Актьорът проф. Петър Петров гостува в предаването „Под лупа“ на ТВ „Европа“ и сподели някои свои размисли за смисъла от нова правописна реформа в българския език и за най-наболелите му проблеми. Той обясни и причините, поради които се е отказал от театъра. Проф. Петров запозна зрителите и с последната си книга.

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

– От началото на миналия месец имаше едно предложение от депутатите да се въведе закон за чистотата на българския език. Има ли необходимост от този закон и каква е чистотата на езика ни?

– Аз не съм много убеден, че чрез закон може да бъде завинаги фиксирана чистотата на един език и после, езикът е нещо подвижно, той не може да остане такъв, какъвто е в момента и да бъде такъв след 50 години. Затова тези радетели… има такива езиковеди и те се аргументират сериозно, които са за това, да се въведе старият правопис.

– 12 февруари 1945 г. имаше правописна реформа. Сега имаме ли нужда от такава реформа?

– Аз се боя, че това още повече ще обърка нещата, т.е. чуя ли думата реформа, аз се разтрепервам и имам основание за това, тъй като съм изживял две театрални, тогава ги наричаха реорганизация, а те си бяха реформи – 1964 и 1966 г., и тъй като аз не пострадах лично, имам право да говоря против тези реформи и бедите, които те нанесоха. Поколение актьори си отидоха. Не само възрастните и от средното поколение загинаха, прекрасни таланти си отидоха. Така че чуя ли реформи, малко по-особено реагирам. Дано тази нова реформа донесе нещо добро, но че ще пострадат много хора, за голямо съжаление, и в това съм абсолютно сигурен. Само със закони нещата не могат да се оправят. Тоест трябва да има правилници. Примерно покойният професор Марко Семов, когато ръководеше СЕМ, ни събра преди десетина години няколко езиковеди от университета, от БАН и нас, няколко говорни педагози, за да говорим за това какво да стане у нас, дори и даваха пример колеги с някакъв специален правилник в Полша, което например засяга само медиите – до каква степен могат да се използват чужди думи, до каква степен в т.нар. хумористични предавания трябва да се използват диалекти, улични говори… за нецензурни думи – глоби. Така казваха, че е било в Полша. Такъв вид регламенти трябва да има. Не може законът да бъде универсален. Начинът, по който ще действат нашите медии, е един, защото е медия, средствата са други. Сценичните изисквания са други, филмовите са трети. Образователните пък четвърти. Аз нямам нищо против дето ще въведат тази тестова изпитна система, но все си мисля, че не би било зле да бъде поддържано и писането на есе върху тема.

– Това е по-добрият вариант.

– Да, защото много са зле децата ни с правописа. Съдя по нашите студенти. Проф. Баева, президентът на фондацията „Любен Гройс”, настоява да има малък писмен изпит, който не е решаващ при приемане, но да е проверка на правописа и след това да започнем битката с правоговора.

– Телевизиите и масмедиите изпълняват ли на този етап основните си функции – да запазват чистотата на българския език?

– Имаме стремеж и особено в новинарски емисии, в културните предавания да говорят по-правилно, стараят се да използват богатствата на нашия език. Но има и неща, които трябва да се изчистят, например не е правилно масовото използване на „към момента”, защото предлогът се използва за движение, други пък измислиха „на сто процента” – защо на?, просто сто процента – друго е да кажеш почти сто процента. На мен ми действа тягостно, когато представители на образователно ведомство казват училища? – това е грешно.

– Напоследък езикът ни е малко плосък. Има ли нещо вярно и защо се случва това? Една голяма част от хората обвиняват чуждиците.

– Не, чуждиците не могат да не влизат, особено чрез интернет и това е световен проблем. Например във Франция много се дебатира този проблем, французите много се противопоставят на навлизането на английски думи в езика им. Много често на тези чуждици е трудно да се намери еквивалент на български език. Не можем да се върнем 150 години назад, не може да употребяваме вместо „кибрит” – „драсни-пални клечица”.

– Да, но все по-често се чуват в национален ефир думи като „фешън”, „гърл”, „ок” и други.

– И това не бива. Добре, „тийнейджър” вече влезе и ще изчезне думата юноша. По света навсякъде правят такива глупости. В Америка бяха решили да променят текстовете на Марк Твен, защото употребявал обидни думи за цветнокожите, но това е невъзможно. Затова, когато си имаме хубава българска дума, трябва да я употребяваме. Преди тридесетина години се наложи думата „еталон”, като имахме такава хубава дума „образец”. Работата е там, че мнозина смятат, че като използват чуждици, това е белег на особена интелигентност. Начинът на говор говори много за личността и за човека. И затова ваши колеги, които използват чуждици, те никак не печелят. Аз не мисля, че чуждиците правят езика, както вие се изразихте, „плосък”, аз бих го казал – правят го беден. Журналистите не боравят със синонимни речници. Имаш чувство, че четеш един и същ материал във всички вестници, а писменият изказ също говори много за личността.

– Защо се отказахте от театъра?

– Отказах се в навечерието на моята 60-годишнина през 1999 г., за да имам тези последни активни години право на избор – какво да играя, дали да играя или не. Най-много ми тежеше съчетанието на актьорлъка с педагогическата ми дейност, която всъщност и досега много запълва времето и много ме обогатява и ме кара да се усещам полезен. Не ми се щеше да се сбогувам с театъра с „Бащата на Пепеляшка”, исках да си изиграя нещо, което на мен ми се играе. Режисьорката Лили Абаджиева ме покани и играх в „Ревизор”, след това Съни Сънински ме покани да играя в „Алхимика”, в същото време и аз направих няколко режисьорски постановки.

– Да, които бяха много високо оценени.

– В този мисъл аз не излязох от актьорлъка. Не съм бил от звездната група актьори, макар че съм имал и големи роли. Бих искал този, който остане с някакъв спомен за моето сценично присъствие, този спомен да бъде светъл.

– Носите книга, която искате да ни подарите.

– Да, това е последната ми книга, тя е неподредени спомени, казва се „Автографи издайници”. Вътре разказвам чрез автографите, които съм получавал през годините от писатели, поети, писма от изтъкнати личности, стихотворни и прозаични послания от мои близки – чрез тях разказвам за своя сценичен живот и приятелствата ми на сцената и извън нея?

– Кажете ни коя случка завинаги ще остане в сърцето Ви?

– В репетиционния ми период, когато сръбският режисьор Белович ме покани да направи с мен моноспектакъл и аз ходих на репетиции в Белград.

ekipnews.com