Варна иска да бъде културна столица на Европа през 2019 г. и тази амбиция ме връща 20 години назад.
Времето, когато Фестивалния комплекс беше свежо място за културни прояви, срещи на варненци, а не сегашната гробница без осветление и десетина сергийки във фоайето. Какво даде Варна за тези 20 години преход на България,като национално значими произведения, творци и постижения. Ще започна с изкуствата – опера, театър, кино, балет, живопис. Имаме един Калуди Калудов в операта – безпорен талант от световна величина, доказал се на сцените в Европа. В театъра за съжаление само Мариус Куркински е явление, което радва многобройните си почитатали и накара софиянци да признаят величината му. Но ако Мариус беше останал във Варна, едва ли щеше да напълни залата на ФК – варненци оценяват таланта, ако пробие в София или го дават често по телевизора. Такъв е случаят и с Кръстьо Лафазанов – прекрасен комик, който се наложи в столицата, но затъна в блатото на халтурата. В киното за 20 години Варна няма изявен актьор, режисьор или дори автор на музика. В балета е само Екатерина Чешмеджиева, която не намери достоен наследник. Същото важи за художниците ни Милко Божков, Стоимен Стоилов /той отдавна живее във Виена/ и Ванко Урумов. В поезията според мен само Валери Станков е национално известен поет, в прозата е Атанас Липчев.
Не омаловажавам труда на варненските творци – сред тях има страхотни таланти, като Вера Стойкова, Дияна Цолевска, Михаил Мутафов, Людмил Станев, Тодор Игнатов, Дарин Сотиров, Елица Виденова и много други. За съжаление или не, те остават популярни и ценени само на местно ниво. А всъщност кой е решил, че един творец е значим само ако е пробил в София или чужбина? Това е част от провинциалното ни мислене, но по-лошото е, че то се е превърнално в начин на живот. Снобизма, еснафлъка, завистта са завладели творците на Варна, които не искат да признаят постиженията на колегите си. Ние имаме трима изявени шоумени, които не могат да се понасят помежду си. Имаме добри журналисти, които отказват да приемат, че има и други таланти освен тях. Явно да си пръв на село е много важно за тези грандомани пред перспективата да са последни в града. Имаме бунтарката с остро перо Веселина Томова, пиарите Виолета Тончева, Анета Недялкова, Нина Локмаджиева, феноменът журналист и политик едновременно Неделчо Михайлов, възрожденецът хаджи Ламбрин Сотиров, Мира Матеева…Мога да изброявам още имена, които обаче не са признати от колегите си. Те им завиждат и затова от устата им не може да се отрони – „Да, той е добър в професията си!“ Провинциализъм в действие – така бих определил това да не признаеш на Даниела Стойнова, че е прекрасен репортер, на Доно Цветков че е създател на фестивала „Откритие“, на Искра Сотирова и Орлин Радев, че имат брилянтни пера, на Дора Дончева, че е завършен галерист. Завистта и снобизма убиват таланта, карат го да се затвори в себе си, образуват се някакви групички и това е една от причините да нямаме национално доказани имена. И каква културна столица на Европа се напъваме да станем, когато творците ни са зътънали в еснафщина и интриги? Нека първо разширим кръгозора си, нека се научим да се радваме на успехите на колегите си и тогава да говорим за Европа.

Иво Югов