Виждал съм как в мазето на Полиграфическия комбинат циганки и студенти сгъват вестници. Основното тяло на вестника се сгъва от машина, но има приложения и рекламни вложки, които се слагат на ръка. Когато става дума за големи тиражи, това е черен труд, при това трябва да стане бързо, понеже микробусите чакат, за да натоварят вестниците и да ги разнесат по пунктовете – не само в София, но и до другия край на България.От прясното печатарско мастило ръцете стават черни, но работниците не ги и мият много, понеже на следващата вечер ги чака същото.Питал съм началниците на това производство защо не си купят машина: ще става по-бързо, ще е по-чисто, грешките са почти изключени. И – най-важното – няма да се мъчат човеци.Отговорът беше железен: има машини, ама са скъпи и няма смисъл. Човешкият труд в България е евтин. Даваш 20 лева на една циганка и тя сгъва и влага като обезумяла.

Този пример го давам като илюстрация как евтиният труд е съвсем реална пречка за навлизането на технологии, които могат да направят кое да е производство по-ефективно. При това тук става дума за индустрия, вестникарската и изобщо медийната, в която модерните средства за производство навлязоха най-бързо.Помня например как се правеха вестници в началото на 90-те години. Това беше тежък физически труд: буквите се изливаха от олово, след това се стягаха в метални каси, които тежаха по 50 и повече кила, а ако имаше грешки в написаното, те се отстраняваха с чук и длето. Без майтап.Днес коя да е българска редакция по нищо не се отличава от коя да е европейска или американска: компютри, принтери, интернет, грешките се поправят с едно чукване на клавиш, а когато вестникът е готов, заминава директно в печатницата по електронната поща. Същото е и в телевизиите.

Има още какво да се желае по отношение на ценностите и професионализма на журналистите, ама това е малко по-друга тема.В техническо отношение медийната индустрия е на нивото на световната. Но въпреки това и там има изоставане, както се вижда от примера.А глобално погледнато българската икономика изостава значително по отношение на производителност и изобщо ефективност спрямо европейските стандарти по две основни причини: трудът е евтин и няма реална конкуренция.Повечето отрасли са фактически монополизирани, цените много често се налагат силово, а не пазарно, а печалбите са гарантирани. Евтиният труд и гарантираните печалби премахват всякакви стимули за ефективност и за ограничаване на загубите.

Например водоснабдяването. По единодушната оценка и на български, и на световни специалисти над 60 процента от питейната вода в България се пилее. Това е печален световен рекорд. А се пилее, понеже фирмите в сектора нямат никакъв стимул да ограничават загубите – те са калкулирани в цената, потребителят, всеки българин, плаща колкото е казано. За циганите това, разбира се, не важи. Те не плащат.Няма никакъв смисъл да се купуват модерни машини за поддръжка, да се подменят тръби, да се инвестира в системи за качество и контрол. Затова в по-голямата част от страната се експлоатират мрежи, градени преди повече от 50 години и само се кърпят. Иска се само бай Иван да млати с кирката, а това е евтино.

България няма никакъв шанс поне да се доближи до богатите държави, ако не се променят три неща.Първо, трудът да поскъпне до нива, които мотивират предприемачите да внедряват технологии и машини, които да го заместват.Второ, да се гарантират условия за конкуренция, които принуждават производителите и търговците непрекъснато да гонят по-ниска себестойност.И, трето, което е най-важното, хората трябва да бъдат мотивирани да се трудят. Да намират смисъл в това.В момента нито едно от тези три неща го няма. Затова сме на този хал.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

ekipnews.com