Втора част на интервюто на Деница Герчева с Христо Колев (бате Ицо)

Христо Колев, когото децата от  страната  познават като бате Ицо от малкия екран, рисуващ приказки на стъкло, е роден във Варна. Преди 16 години завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, актьорско майсторство за куклен театър в класа на проф. Николина Георгиева. Като дете, между 1980 и 1990 г., играе в „Щурче” на братя Райкови. Това е и  причината да продължи да се занимава с театър и  изцяло да отдаде работата си на децата. Днес Христо Колев е художествен ръководител на студио, което притежава  полувековна история. В интервю той разказва за творческата си дейност, за работата си с малчуганите във Варна, както и за мечтите си да продължава да се занимава с театрално изкуство.

Деница Герчева: По образование сте кукловод, споделете как вдъхвате живот на материята ?

Христо Колев: Когато  си искрен към предмета и когато за теб той е жив, децата също го възприемат за такъв. Всяко дете може да направи от едно кубче камион и толкова си повярва, че това е камион, че и  възрастният  си казва „ Виж това дете как си играе с камиона”. Във вярата и наивността е магията. Това е и забавлението на нашата работа. Ние работим наистина с мъртва материя, но когато повярваш и правилно я раздвижиш, намирайки правилните жестове, то тя оживява. Децата нямат нужда да виждат конкретен човек, на тях им трябват две очи и те могат да си представят всичко..

В началото, когато работих в телевизията първо рисувах с бяло и след това оцветявах. Заговорих се с  дете и му  нарисувах слон като казах, че той е червен, детето се съгласи с мен и тогава се замислих, че няма нужда да  оцветявам рисунките. Децата си ги разбират така, както трябва да бъдат, стига  да си искрен с това, което им показваш и казваш.

Деница Герчева: По начина, по който вие работите сега е работил и покойният Климент Денчев( бате Климбо), заимствали ли сте идеи от него?

Христо Колев: Моето предаване се роди преди около 12 години и съпругата ми беше тази, която ме подтикна да пробвам. Тя ме подсети за предаването на Климент Денчев и ме попита дали го помня, аз разбира се го помнех, но нямах идея как се случват  нещата, които той правеше. Когато отидох  в телевизията им казах за своето намерение да направя такова предаване и започнах да работя. Първо си направих стъклото, на което трябваше да рисувам, а първата приказка беше „Червената шапчица”. Пуснаха камерата и  започнах да рисувам приказката, обаче още докато нарисувах две полянки и едно дърво  разказах целият разказ. После започнах да се  усъвършенствам и да се уча в хода на работата.

Бях гледал Климент Денчев като дете, за мен той беше  човек, който рисуваше всичко и говореше. Аз се опитах да го правя, но не ставаше. След това гледах няколко епизода и видях, че там наистина е малко по-сложно, защото той пееше. Пеенето е едно и също, искам да кажа, че то може да се заснеме от няколко ъгъла и нещата се повтарят.  Последствие реших да видя, къде  мога да направя разлика между неговата и моята работа, защото повечето хора като видеха както правя и се сещаха за Климент Денчев. При него имаше изпълнение на песен и разказана приказка, но аз се опитах като имаме герои те да проговарят. Така се опитах да вляза в кукления театър, рисунката вече е кукла и благодарение на камерата можем да влезем и да видим как говорят картинките. Идеята беше художникът да е само разказвач и да оставим децата да виждат само оживяващата картина пред тях.

Доналд Бисет е бил актьор в английския Кралски театър, но той пишел много хубави приказки и 1953г., когато започва телевизията в Англия, той извадил един бял лист и с въглен правел своите рисунки. Споменах това, за да отбележа, че много хора са се опитали да използват рисуването. Така и аз се опитах да изградя формата на моето предаване, като използвам рисуването.

Д.Г.: В България почти не е познат този модел на работа, мислили ли сте да опитате в чужбина да реализирате таланта си и да получите по-висока оценка за творчеството си?

Хр.К.: Преди около 6-7 години отидох в Българската национална телевизия и им предложих това предаване. След това чух, че е имало още двама човека, които се занимават с този вид изкуство. Единият беше актьор, другият много добър художник, но така и не беше проявен интерес към предаването.

Д.Г.: Каква е причината големите телевизии да не проявяват интерес от такава творческа работа?

Хр. К.: Основната причина според мен е, че предаването е евтино, то не е скъпо и не изисква големи студия. От няколко месеца провеждам разговори с големите телевизии, но не мога да разбера защо нямат интерес. От тях не се изисква да ми предоставят готово студио или други консумативи, защото самото предаване ще бъде снимано тук. Това означава, че те няма да влагат нищо. В телевизията, която засне предаването ми  беше придобила много голяма популярност. За три години имах над 4000 писма от цяла България, което за една кабелна телевизия и за осем минутен формат е голям успех. 50% от писмата са от възрастни хора, които ми благодарят, че научават нова приказка за децата си. Получавал съм и писма, на които пише: „Благодаря ви, че сутрин закусваме с вас,само тогава  детето ми слуша”, което е хубавото за мен.

Д.Г.: Какво ви амбицира да продължавате да работите за децата ?

Хр.К.: Работейки за децата аз се забавлявам. Скоро на един мой колега казах, че ако някой 12 клас ми беше казал, че ще стана актьор щях да реагирам странно. В един момент всичките ми приятели от „Щурче” влязоха във ВИТИЗ и ми казаха, че искат и аз да отида при тях. Тогава аз мислех за други неща, никога не съм се взимал на сериозно относно актьорското майсторство. Започнах да се подготвям за университета и успях да вляза на втората година. Имах шанс, че веднага след ВИТИЗ влязох във Варненския театър. Според класациите тогава Варна беше театър номер едно, не знам сега дали се правят подобни сравнения. Имах възможността 15 години да играя прекрасни роли, както главни, така и драматични , с много различни режисьори.

Д.Г.: Каква е цената, човек да се отдаде на театъра, от какво трябва да е готов да се лиши, защото не всеки ще получи възможността да се снима в успешен български сериал,  както се случва сега?

Хр.К.: По телевизиите в момента има 30 актьора, което е един клас. Всяка година не само ВИТИЗ, но и Нов български университет бълват актьори. Това са потенциално безработни хора. Театрите съкращават актьори, според мен държавните театри ще стават все по-малко, защото е явно, че държавата не подкрепя изкуството и излиза от театрите. Според мен съвсем скоро ще стане ясно, че трябва да се помага на изкуството. Стандартът на живот на обществото не може да поеме развитието на театъра. Билетите са много скъпи, хората не могат да заделят големи суми, за да гледат театър. Хубаво е семействата да ходят поне 2 пъти седмично на театър, също и на кино, но за това обаче са необходими много средства.

Д.Г.: Одобрявате ли предаванията, които гледаме по телевизията, какво намирате в тях?

Хр. К. Примерът, който ни дава телевизията е ужасен. Повечето младежи виждат в актьорите хора, които се кълчат, псуват, които се държат арогантно и това е жалко. Радвам се, че започват да се появяват сериали, в които личи професионалната работа. Най-после се усетиха, че вместо да дават по милиони за студия и къщи на “Big Brother”, по-добре да се снимат филми, да се дава шанс на актьори и на хората да им е интересно.Всеки сериал дърпа напред и според мен това е пътя. Проблемът на нас във Варна е, че сме далеч и всичко се случва в София. Тук никой не посмя да инвестира и  да направи студио тук.

barometar.net

Вижте първа част на интервюто:

http://www.barometar.net/34213/