Европа все още не намира верния тон в отношението си към балканските държави, отдавайки предпочитания на едни пред други. Но ако Старият континент не се сбогува с клиентелизма, напредък в региона няма да има, коментира „Дойче веле“.Според наблюдателя на австрийския всекидневник „Ди Пресе“ Ханс Винклер Европа все още робува на стари клишета и модели, вместо да заложи на равнопоставеност и на перспективата за присъединяване към ЕС като дисциплиниращ инструмент. За историческата съдба на Балканския регион и имиджа му пред европейците Винклер цитира няколко поучителни истории:

„Австрия е немскоезична балканска република, корупцията й произтича от народа“, се изрази саркастично един политик от консервативната Австрийска народна партия през 60-те години, пародирайки първото изречение от австрийската конституция.

На Бисмарк пък принадлежи репликата, че „Балканите не струват костите дори и само на един померански гренадир“, а Уинстън Чърчил нарича Балканите „слабините на Европа“. Следователно има изобилие на негативни конотации за наименованието, което всъщност би трябвало да представлява само географско понятие.“Балкан“ турците наричат планината, която разделя България на Северна и Южна, а оттук и целият полуостров между Адриатическо и Черно море се сдобива с името си. Кои страни се числят към Балканите е оспорвано, дори само причисляването на дадена страна към региона означава политическа опция. Че Сърбия, Черна гора, Косово, Босна-Херцеговина, България и Румъния, Албания, Македония, Гърция и европейската част на Турция са част от Балканите е неоспоримо. Дали обаче част от тях са също така Хърватия и Словения?Изглежда, че само българите имат несмущавано позитивно отношение към своята идентичност като балканска страна. В туризма и производството на България думата „Балкан“ се използва като запазена марка за качество.

За повечето останали страни „балканското“ е нещо негативно. Те са поели тази оценка от чужбина, която вижда Балканите като вечен театър на бойни действия, етнически конфликти, братоубийствени граждански войни, религиозно оцветен национализъм, дребнофеодална държавна разпокъсаност, зависимост от външни сили и всеобща изостаналост.Изхождайки от политическия вакуум във властта след края на Османската империя, понятието „балканизация“ се превръща в символ за разпадането на крупни държавни формации. Един мениджър от Google неотдавна заговори дори за „балканизация на интернет“. Като политически коректно понятие все повече гражданственост придобива „Югоизточна Европа“, вместо „Балканите“.Ако с това понятие се обхваща пространството между Словенските Алпи и Егейско море, то Словения и Хърватия също са част от Балканите, както и Гърция. И трите страни не искат и да чуят за това. Балканите – това са винаги другите, с които те /вече/ нямали нищо общо.

Словения и Хърватия се смятат за централно-европейски страни, при което Хърватия има и подчертан средиземноморски оттенък. В официално писмо от Далмация до хърватските братя в Славония от 19-ти век подателите се извиняват, че не говорят общия език, а за съжаление само италиански.Що се отнася до западната дипломация на Балканите след края на войните, свързани с разпадането на Югославия, впечатление прави скандалната асиметричност, с която са третирани трите най-важни съставни републики на югославската федерация – Словения, Хърватия и Сърбия.Словения тутакси беше обявена за „прозападна“ и „европейска“, макар в никоя друга държава-приемничка на бивша Югославия старите комунистически структури на властта в икономиката, медиите и политиката да не са така добре съхранени до ден днешен. Приемът в ЕС в рамките на десятката от 2004 г., а преди две години и в евро-зоната, беше следствие от тези положителни оценки.

За останалите държави от бивша Югославия бе създадено понятието „Западни Балкани“, което Паул Лендвай окачестви като „фантомно понятие в политическия жаргон на безмислието“. Една наистина централно-европейска държава като Хърватия, която от 20 години насам е и независима, по този начин се причислява към Балканите. Целта е очевидна: Хърватия да бъде поставена в една категория със Сърбия и почти приравнена с нея по вина за югославските войни.Друга асиметричност е третираното на държавите-приемнички на бивша Югославия като цяло в сравнение с Румъния и България. Ако двете последно споменати бяха проверявани преди присъединяването им към Евросъюза така строго както Хърватия, и до днес те нямаше да са приети. А за Сърбия, независимо от арестуването на Ратко Младич, е възможно условията да са още по-тежки.

Фаталното на евросъюзната политика в Югоизточна Европа е, че все още прозират старите образци, съгласно които балканските държави се разглеждат като клиентела на някогашните европейски велики сили. Румъния например, заради романския си език и заради франкофилията, може да бъде сигурна в подкрепата на Франция. А Хърватия от време на време усеща, че някога е била съюзничка на оста.Този вид клиентелистка политика, разбира се, все повече отслабва. Ако ЕС иска да използва европейската перспектива като дисциплиниращ инструмент за Югоизточна Европа, той трябва да третира всички равнопоставено. Изгледите за присъединяване към Евросъюза предизвикаха и нов подход на държавите една спрямо друга. Сърбия се раздели мирно с Черна гора, а Хърватия и Сърбия нормализираха отношенията си. В центъра на Балканите обаче, в Косово и Босна-Херцеговина, все още тлее опасна жар.

http://news.ibox.bg/