Той все още не може да свикне с мисълта, че никога вече няма да чуе своя собствен глас. И въпреки това иска да говори. Много да говори. Иска да крещи, да вика. Артикулира безмълвно думите и полага неимоверни усилия комуникацията му със света да стане разбираема. И ходи на уроци. На тежки, мъчителни уроци, за да се научи да говори с въздуха, който идва от стомаха, а не чрез гласните струни.Тях вече ги няма. Когато нещо не може да му се разбере, на помощ идват лист и химикалка, които са непрекъснато в ръката му. Рангел Вълчанов приема философски ударите, които му поднася съдбата. Не кори никого. Не обвинява. Кротко изкачва петте етажа на кооперацията зад църквата „Свети Георги“, където от 45 години живее в една мансарда от 45 кв. м. Стените са облицовани с ламперия, прикриваща ниши, в които режисьорът е поставил насъщните вещи на цивилизацията: телевизор, видеокасети, сувенири. Малко домашно иконостасче с икони, завещани от майка му, е връзката с другия свят. „Тук си говоря с Бога, в църква не влизам“, обяснява домакинът. Обстановката е оскъдна. По хубавото някога, плътно наковано дюшеме личат стъпките на стотици хора, прекрачвали прага на този дом. В спалнята е бюрото му, отрупано с книги, на стената – снимки на рода му, на великите шопи от с. Кривина, които продължават да навестяват сънищата му. Рангел е прям, първичен, остроумен, импулсивен. Шеметен. Дори в болката си. Недоволен от себе си и от света.

– Бог ми помага, така ми беше казал, Рангеле, преди 10 години. И сега ли Бог ти помогна?

– Изглежда, щом се държа още.

– Спечели и тази битка!

– Засега.

– Видя ли тунела?

– И сега съм в тунела. Даже и теб те виждам там. Нали знаеш, учените вече ни предупреждават, че животът на планетите и останалия Космос препускат, но вече обратно към изчезналата черна дупка от прочутия Първи взрив.

– Защо не ходиш в църквата да палиш свещ?

– Не вярвам в нашата църква. Службите се водят на неразбираемия за нас черковнославянски език, самите свещеници са несвещени хора. Тук е моята църква, имам икони, запалвам си свещички, мисля си, говоря си с Бога. Сам искам да вляза в посредничество с Бога, с моята си приказка. Вярвам, че Той, Бог, ми помага. Защото и аз съм част от Вселената, и аз съм син на Бога, както всички останали.

– Казваш, че си медицински случай, защо?

– В тези двадесетина години се овърголих в какви ли не болести. Вече не знам колко операции имам. Осем са. На сърцето, на стомаха, на дебелото черво, с половин бял дроб съм, на очите, на ушите и сега на гласа. Всичко по мен е минало под ножа. Голям късмет извадих с доктори ангели спасители, които винаги точно в дванайсет без пет ме хващаха в своите ръце и чрез тях тялото ми успешно се докосваше до какви ли не скалпове, ножове, клещи, игли, конци, рентгени, упойки, спринцовки, памперси, подлоги, бинтове… Но оживяваше. Тялото ми е прорязано от белези и изглежда като лицата на онези индианци, които са си раздирали кожата, за да изглеждат по-мъжествени.

– Духът ти е несломим.

– На глупавия човек дай му дух. И той се оправя. Без дух нищо не става.

– В това движение от болница в болница какво те крепеше, не е само дух?

– Шопските думи на баща ми: „Аз съм зле, но питаш ли я болестта какво й е, щом не може да излезе наглава с мен.“ Или: „Ако сега, сине, не умрем, да знаеш, че никога няма да умрем.“ Тези мъдрости ми помогнаха да надхитрям болестите. Щом се появеше нова болест, сядах пред белия лист и тутакси започвах своя ПРЕДГОВОР за последно: „И сега вече, след като съм безнадеждно болен…“ Тук спирах и белият лист се озъбваше бял пак до следващата болест. Сега стискам зъби и вече не търся Бърза помощ, макар че душата ми отколе копнее да бъде превързана.

– Сънуваш ли гласа си?

– Да. Много неприятно. Много често говоря насън. И ми е кеф, кеф. Събуждам се – нямам глас! По-добре въобще да не се събуждам.

– Има ли нещо, за което да съжаляваш, че не си го казал, и сега това да те измъчва?

– Да, много неизказани неща сега ме мъчат. Не знам колко са, но са много. Искам да говоря непрекъснато.

– Преследват те премълчаните думи?

– Да, да. Искам да говоря на руски, на английски. А не мога. Карай!

– Как ти минава времето?

– Пиша книги.

– Прочетох последната „Всички ще умрем, а сега наздраве“. За какво казваш „наздраве“ днес?

– Наздраве на съдбата! Така съм по-спокоен. Каквото и да се случи, наздраве!

– А понякога не проклинаш ли съдбата си? Ако се беше родил в Италия, може би щеше да си като Фелини.

– Не! Човек трябва да обича съдбата си. Иначе ще бъде несправедлив. Всеки си има корени, точно както растенията. Ако пренесеш човека и го посадиш на друго място, трябва да преместиш и природата му. Я забучи една палма в Камчатка! Не можеш да търсиш сметка на съдбата си. Приятели, неприятели, болести, любови, всичко е вътре. Съдбата не зависи от нас, а от Бога, от близките, от случайността, от времето, в което живеем. Хората казват: времето е лошо. Не е вярно! Времето винаги е добро. Представете си, че само грее слънце! Или пък само да вали дъжд. Ще се побъркам! А колко е хубаво – да вали сняг, после да изгрее слънце, да задуха вятър, да завали, студено, топло. Времето е гениално.

– Говориш за метеорологическото време, а в житейски смисъл?

– Когато бях млад, се готвех да ставам летец, но тялото ми се разболя и така препречи пътя ми към въздушните пътища на родината. Още тогава проумях (всъщност, заблудих се), че за младостта времето е безкрайно или в краен случай „времето е наше“, както пуберитетно пееше и подскачаше демокрацията ни от 89-а година! С течение на времето разбирах, че времето не може да принадлежи на никого. То е на всички и на никого. Велико и гадно! Благословено и проклето! „Оо, време, спри своя бяг“, уплашено хленчи човечеството. Но явно времето е глухо, щом не ще да чуе воплите на паникьосаното човечество. Препуска си без юзди и няма кой да го спре поне за малко да си вземе солука. Така че времето е гениално! И трябва да се държим възпитано с времето. Усещам, че нямам време.

– От кои удари на съдбата те боли най-много?

– Като че ли вече преживях ударите. Едно време, докато бях на 31-32 години, все си мислех какво ще стане, какво ще кажат за мен. После си казах: „Я си гледайте работата! Бъди верен на себе си, работи, пък който каквото ще да говори.“ Ако мразиш някого, не страда този, когото мразиш, а самият ти, защото изживяваш лошите чувства. От егоизъм си рекох: „Няма да страдам, ще гледам да се веселя, пък който иска да изповядва обратната религия, да го прави!“

– Е, ако не бяха задържали 17 години филма ти „Лачените обувки на незнайния воин“, щеше да изпревариш Фелини с неговия „Амакорд“.

– Сценарият на „Лачените обувки…“ беше готов в началото на 60-те години, а на Фелини – в началото на 70-те. Художественият съвет на Киноцентъра обаче отхвърли моя филм. Успях да го заснема чак през 1979 г. Може пък и да е било за добро.

– Мъчат ли те спомените, връхлита ли те миналото?

– Да, щом пиша книги. Настоящото би било много кофти, ако няма спомени. Без спомени човек умира прав! Затова се обръщам към читателите: Недейте да пренебрегвате вашите спомени! Без спомените хората са нищо – отворена врата в полето.

– В книгата си казваш, че си мъртвец възкресител!

– Сам се възкресявам! Таман да отида там, горе, и хоп – поемам отново въздух. Наследил съм тази жизненост от баща ми. През целия си живот той беше възкръсващ човек. Побърка ме с неговите възкръсвания. Даже сега като го сънувам, виждам че продължава да е жив. Истински жив. Това, че си умрял, не значи че не си жив! Откъде накъде? Умрелият човек е измама. Не е вярно, че е умрял. Има метаморфози – уж си умрял, ама…

– И нямаш страх от смъртта?

– Когато много ме боли, не ме е страх, а ме е яд! Имаше времена, когато май се страхувах от смъртта. Сега вече свикнах с мисълта за смъртта. Ами да дойде, все ми е едно! 800 метра нагоре и отлиташ!

– От кого искаш прошка?

– От мама и от татко. Но това са си мои въпроси. Нямам право да ги споделям с хората, да ангажирам вниманието им с моите терзания. Не е морално. Душата на човека не е пазар. Човек трябва да има една възглавница, да легне – там да сънува, да плаче, какво си иска, това да прави. Но там, на възглавницата! Искам да се скрия от всички. Да плача и никой да не ме вижда. Една приказка на Горки казва: „Излъжи ме, но ме направи щастлив!“ Хората имат нужда да бъдат щастливи. Имаше навремето една художничка, Невена Балтова. Когато я питах, четеш ли Горки, тя ми отговаряше: „Обичам да чета книга за богати хора, аз съм достатъчно бедна, за да чета за себе си.“ Има и още нещо, много е важно – ако с плач можем да оправим човешкото нещастие, тогава да ревне целият български народ. И да се оправим. Ама не става!

– С кого не си си уредил сметките?

– Със себе си. Не мога да се оправя със себе си. Имам много задължения към себе си.

– Какви? Искаш да пишеш още книги?

– Естествено! Сега разбирам колко хубаво е човек да е графоман. Напишеш нещо, дадеш го на издателство, чакаш да излезе, после да те харесат читателите. Голям кеф е! Скромно, нали!

– Виждам, че не си загубил чувството си за хумор, желанието да ухажваш жените, да флиртуваш с тях!

– Да, не мога да я аргументирам тази сексуалност. Съзнавам, че е малко неприлично, когато ми кажат: ти си голям курвар. Но защо пък трябва да го крия.

– Жените не излизат от съзнанието ти, така ли?

– А, късно е чадо! Е, обаждат се. Не са ме забравили.

– Твоите грехове към жените?

– Много големи!

– Защо?

– Защото съм егоист.

– Много ли са те лъгали?

– Естествено! И аз съм лъгал!

– Любов, с която си се разминал?

– Имало е. И сигурно съм направил грешка. Но може би не съм разбрал и затова съм останал безразличен. В такива случаи продължаваш, а после се оказва, че отиваш към най-голямата си грешка. И дори се въодушевяваш от нея. Без жената мъжът е нищо. Мъжът се осъществява чрез жената, не само защото се е родил от нея, а защото се връща при нея, за да продължи рода си. А за да роди жената, все при мъжа се връща.

– Качеството, което не харесваш в себе си?

– Скромността! Макар че тя краси човека, както казват, това е едно от най-позорните качества. На когото му липсва скромност, все му е едно, но други като мен, които са самата скромност, винаги са събуждали завист у нескромните. За мен скромността е бреме, тежка е нейната корона, но всеки е със съдбата си. Аз съм роден с нея и с нея ще умра.

– Изпадаш ли в депресия!

– И още как! Но депресията се редува с другото ми състояние, когато си казвам: „Що да не се засмея, що се взимам толкова насериозно? Я се налези! Виж колко смешни хора има!“

– А черни мисли спохождат ли те?

– Е, как не! Искам да не излизам от вкъщи. Къде да отида? И на улицата, и в трамвая все мрачни и тежки картинки. Живеем в страна, която мирише и която се е разгащила окончателно. Всеки ден срещам подритващи се и ядосани хора. Земята ни е обрасла с бурени. Навремето, като дойде пролет, мама казваше: „Майкьо, чини ми се, че земята ме вика: „Ела ме работи, ела работи!“ Кой мисли сега така? Какво става с тези хора, които отиват във властта? Тотални идиоти. Вдигат рамене: „Не знам как съм забогатял!“ Други пък се суетят: „Не може да се докаже, че съм корумпиран.“ Ами то от 100 км се вижда, че е престъпник. И тази омраза! Тя ще ни убие. Понякога се питам: Господи, какви хора има в тази държава? От детството си аз така знам – да обичаме, да търсим любовта на хората.

– Задушаваш се в тази действителност, която те заобикаля!

– Аз приличам на българския народ – без глас. Измъчен народ. Говори нещо на някого си, а всъщност това е един монолог. Народът само си намига, псува и никой не го чува. Медиите също. Преструват се, че чуват хората. Това е абсолютна измама. Телевизиите са станали аморални. Сякаш истината е между краката на жената и мъжа. Само там я търсят. И слагат едни червени точки. Много обидно е да живееш така. Тъжно, тъжно е!

– С какво се разминаваме в забързаното ежедневие?

– С това да кажем: „извинявай“, „прощавай“. В бързината си фатално пропускаме важни срещи, разминаваме се с приятелства, отлагаме днес за утре, утре за вдругиден… Трябва да спим будни, за да не осъмнем някоя сутрин уплашени и виновни: „Как? Той почина! Аз вчера го видях! Ох, ах!“ С един мой съученик 18 години все си казвахме, утре, в четвъртък ще се видим. Цели 18 години. Миналия понеделник се уговорихме отново и се заклехме – тоя път „майка и баща“! Отидох в ресторанта, където беше нашата среща. Чаках, чаках, той не дойде. Беше починал в сряда, един ден преди тоя проклет, фатален четвъртък. Не отидох на погребението. Беше ми гадно от мен самия, от съдбата, отредила ни цели 18 години да се видим, а вместо това ние безгрижно подритвахме времето като парцалена топка, сякаш животът ни е едно безкрайно игрище.

– Накъде вървим като нация?

– Намигаме си. Но за това и вие сте виновни, и аз съм виновен. Аз съм част от тази вина. Аз правих филми, за да възпитавам. Какво съм възпитал?! Намигащ народ! Дълбоко погледнато, това е истината. Улицата, на която живея, е еднопосочна. А хвърчат по нея едни мерцедеси и набиват спирачки. И аз подскачам. Един закова гумите си пред мен. Казах му: „Млади господине, това е еднопосочна улица!“ А той ми извика: „Искаш ли да те застрелям?“ И извади пистолет. Отвърнах му: „Стреляй! Това заслужавам! Щом сме я докарали дотам, така съм те възпитал.“

– Следиш ли новините, гледаш ли телевизия?

– Да, всичко следя по телевизията. Без това не мога. То е като някаква шизофрения.

– На какво се ядосваш от това, което гледаш?

– Всичко ме ядосва. Всичко! Ядосва ме, че светът се е побъркал. И не от сега. Обземат ме финални чувства. Светът върви към своя край. Успокоявам се, че не съм само аз с това мислене.

– Казваш в книгата си, че войната е свинска работа.

– Дива работа е войната! Паметниците учат на насилие. Всички герои възпитават към насилие. За първи път чух тази „дива работа“ от дядо, когато бях дете, и все го крънках да ми разкаже за атаката при Люлебургас или за Одрин. Вместо да чуя, че българинът знае как да мре геройски, дядо ме гледаше усмихнат, ама тъжен. Прегърна ме и отрони: „Войната, сине, това е дива работа.“ Даде ми един бонбон карамел и тихо на ухото ми повтори никога да не забравя това. После ми каза: „Хайде, сине, повтори, що ти казах“. Повторих го и не го забравих!

– Не виждаш ли светлина в това объркано време?

– Светлината е Велян, внукът ми, и всички деца. Без тази светлина сме загубени. Гледам го на снимката – животът е пред него. Вярвам в него. И има смисъл да се живее заради него.

– След толкова тъга в разговора ни можеш ли да кажеш: Аз съм щастлив човек?

– Защо пък да не кажа! Какво ми е? Още съм жив!

– След два месеца навършваш 83, но с този дух и с този оптимизъм никой не може да ти ги даде?

– Естествено! Познавам много овце на село. Държат се по същия начин – деца на природата. И аз съм дете на природата.

– Дете на природата, а от 45 години живееш на този таван от 45 кв. м в центъра на София. Защо не го смениш?

– А защо да го сменя?

– Хората си построиха големи къщи, стремят се към лукс. Ти живееш тук почти спартански.

– Защото ми е много малко тялото. Аз имам тяло само за един клозет и за една спалня с легло. За какво ми е повече от това? Чудя се как някой живее с шест тоалетни. Или с шест спални. Влиза от една в друга и какво – разнася си самотата. И държи телефона на ухото си. Егати животът! За какво ми е да имам повече? Единственият недостатък на това жилище е, че няма асансьор и изкачвам пет етажа. Но пък това ме държи в добра физическа форма. Ето, виж, имам пейсмейкър. Освен всичко, и пейсмейкър! Книгата, която сега искам да напиша, ще се казва: „Най-после и онемях!“ На всичкото отгоре.

интервю на Валерия Велева

вестник Стандарт