Божидар Димитров е роден на 3 декември 1945 г. в Созопол в семейство на бежанци от Източна Тракия. Завършил е история и археология в СУ „Св. Климент Охридски” и има докторат по история. Автор е на около 20 монографии и над 200 студии в областта на българското средновековие.

Специализирал е палеография в Париж и във Ватикана.През декември 1994 г. е назначен за директор на Националния исторически музей. Сътрудник на ДС в направление културно-историческо наследство. Вербуван през 1973 г., псевдонимите му са Кардам, Тервел и Телериг. През 2009 г. напуска БСП и на изборите е избран за народен представител от ГЕРБ като мажоритаен кандидат от Бургаски избирателен район. Доскоро беше министър без портфейл, отговарящ за българите в чужбина, но „изгоря” заради агентурното си минало.

– Господин Димитров, какво мислите за претенцията на наследника на откривателите на Панагюрското съкровище?

– Това са пълни глупости! Изумен съм и от твърдението, че не е оценено съкровището. Как може да не е оценено, след като е пропътувало десет хиляди пъти зад граница?! Коя западна застрахователна компания ще приеме съкровище без оценка?! На какво стойност е оценено съкровището обаче не искам да обсъждам. Това момче някой го е навил – вероятно някой гламав адвокат, и ще му прибере парите, доколкото ги има. Гонитба на една загубена идея.

По принцип всичко, което е под земята, принадлежи на държавата. Тя трябва не да го заплати, както чух по телевизията – 25% от стойността му – няма такъв закон и никога не е имало! Откъде е тази легенда, не знам. По стария закон, ако го предаде в рамките на една седмица или две седмици на музей, ще получи възнаграждение, което няма нищо общо със стойност.Тримата братя, които са го намерили, между другото, са правили иманярски разкопки.

– След като са били иманяри, как си обяснявате, че не са си запазили това ценно съкровище?

– Защото са се уплашили. Твърде голямо е било и изглежда е имало хора и са ги видели. Предали са ги и са получили възнаграждения по 300 000 лева, но никой не казва по това време колко е била покупателната стойност. 300 000 лева е цената на един апартамент в София и триетажна къща в провинцията. Така че – пито – платено.Просто този младеж някой го е излъгал, че може да вземе пари

– И все пак каква е оценката на това съкровище? Десетки или стотици милиони?

– Стойността на съкровището аз не зная каква е, то е собственост на Пловдивския музей и не знам на колко е оценено. Но става дума за стотици милиони лева. Така че това момче, горкото, аз видях по телевизията, че е платило вече разноските по делото. Горкия, съжалявам го. Не ми изглежда много богат, ще го пооберат.

– Какъв процент от намереното се връща на този, който го е намерил от държавата?

– Няма такъв процент, това е една легенда.

– Тогава как ще мотивирате хората, когато намерят нещо ценно, да го донесат в музея, а не да го продадат на някой частен колекционер у нас или в чужбина?

– Не го носят при нас. Сега в най-новото време търсят или да го изнесат на Запад, или да го продадат на някой богат частен колекционер в България.

– Има ли истина в твърдението, че много от съкровищата, заровени по турско робство, още не са открити? Наистина ли и турски иманяри идват да копаят у нас?

– Отдавна го правят. През януари 1878 г. в последната фаза на Освободителната война руската армия внезапно, без да е очаквана, минава Стара планина на няколко пункта. Балканът се е смятал за непроходим и наистина е било така, имало е 3 метра сняг. Хиляди българи са се включили доброволно да разчистват пътищата – проходът Шипка, Правешкия проход и т.н., и така руската армия се е озовала в Тракия за нула време. Смята се, че около 600 000 турци са побягнали с огромни кервани, наречени гьочове, на юг и естествено в такива случаи семейното съкровище се заравя в земята. Не може да го носиш по пътя, защото има бандити, мародери, нещо може да ти се случи, да ти го откраднат… Те са ги заравяли, като са разчитали, че ще се върнат, но по-голямата част в развихрилата се тридневна черноморска буря с рязко падане на температурите, са замръзнали по пътя. Руските войски по пътя към Одрин са настигали и подминавали цели кервани с по 15-20 000 мъртви човека

И естествено тези съкровища си лежат в земята. Те са от турски монети, златни лири, пендари, които са се носили тогава, златни и сребърни съдове са имали само най-богатите. Но някои от тях се намират. Сега, когато семейното предание е оживяло, някои идват наистина да търсят. Но и българи правят същото в Източна Тракия. През 13-та г. близо 400 000 българи са прогонени от Източна Тракия и голяма част от тях, понеже не им е за пръв път, са заровили имането си и са се прибрали в България. Обаче повечето не са могли да се върнат. Много тракийски българи сега следват семейните предания, че са си заровили златото под старата круша, големия дъб в средата на двора или някъде в мазето са изкопали дупка, ходят, обикалят и търсят…

– Вероятно иманярите изучават много подробно историята на България, проучват различни предания и легенди и така се насочват къде да копаят?

– Иманярите вече се поотракаха, четат много книги. Сред тях има историци, включително и археолози, които не са си намерили работа. Те им казват къде да копаят – в старите крепости, по планините, в открити селища, в римските градове, които са най-населени като Девин, Никопол…

– Има ли в България ценни антики, описани в писмени данни, които още да не сме открили като държава?

– Ценността за всеки е различна. Това, което е ценно за частния колекционер, не винаги е ценно за държавния историк или археолог, тъй като ние се интересуваме от информация, а не от материалното, което се намери. И когато разказвам, не ми вярват, че една плоча с надпис, дори не от мрамор, от обикновен камък, за нас е много по-важна, отколкото кило или дори десет кила злато, даже във формата на ритони. От гледна точка на частния колекционер – Васил Божков ще се радва, ако някъде намерят пет ритона и той ги купи, аз ще се радвам, ако някъде намерят надпис.

– Защо никой не иска сметка от големите бизнесмени, собственици на българските съкровища, откъде ги имат? Те всъщност са държавна собственост?

– Това не е така, защото тези, които са ги регистрирали, имат напълно изрядни документи, че са били вече изнесени и са ги купили на търг в чужбина и би трябвало да сме им благодарни, че те ги връщат в България. Веднъж върнати в България, публикувани и регистрирани в НИМ, те повече не могат да бъдат продавани в чужбина. Нещата са обратни, другото е чисто човешкото – ей, този откъде има пари и какъв е произходът на съкровищата? Те произходът са го доказали хората. Сега дали е вярно – знаете, че на Илиенци може да си купите всичко, но това е. От законова гледна точка те са спазили всичко. И аз им свалям шапка наистина, защото тези неща са в обществото, в което живеем.

– Има ли някой от тези бизнесмени, който да е подарил нещо ценно на държавата?

– Да. Васил Божков подарява всичко, което излезе от античността. Той е дарил в НИМ единствен в страната хански меч със златни инкрустации. Знаем, че златни инкрустации и злато може да носи само хана, великите боили – само сребърни инкрустации, а обикновените боляри – медни и бронзови. Този, на който е принадлежал меча, очевидно е бил хан. Мечът е вървял със златно ножче. Иначе Васил Божков е подарявал и други неща, аз споменавам най-скъпото и най-ценното. Боян Радев е подарил над 200 предмета от неговата колекция. Ако държавата направи оценка, стойността им няма да е по-малка от 2-3 милиона евро. Затова Боян Радев има цяла зала в НИМ, Васил Божков има дарени антики за една витрина, но когато станат повече, ще направим зала и на него. Той е подарил десетина неща, които са много ценни.

– Имате ли информация за най-големите иманярски групи, които са плъзнали из нашата страна, те обикновено се знаят?

– Знаят ги НСБОП, нека те да ги кажат, аз малко попрекъснах контакти, тъй като НИМ не може да устои на конкуренцията на частните акционери, отдавна иманяри не са идвали при мен. Понякога казват – ей, директорът на еди-кой си музей поддържа връзка с иманярите и трябва да бъде уволнен. Но той трябва да бъде уволнен, ако не поддържа връзка с тях, защото е необходимо да знае какво излиза на територията на страната и така е навсякъде. Имайте предвид, че иманярите са много хитри и никога не идват да кажат – аз съм иманяр, намерих еди какво си. Идват и казват – като копаех случайно пръст да си подравня градината, виж какво намерих. Това, когато идваха в музея.

Сега от десетина години, когато се оформиха големи частни колекционери, вече не идват. Когато идваха при мене, смях ме напушваше на различните варианти, които ми разказват. Даже си бях направил каталог с по-смешните обяснения. Идва едно момче, беше от село Подкова, Кърджалийско, и ми обяснява – разхождах се в гората за гъби – показва ми един голям римски свещник – … и гледам го подпрян на едно дърво… Викам му – браво, печелиш! Какво печеля?, пита той.

Конкурсът за най-оригинална иманярска легенда, която да го оневинява, той не е копал, той се е разхождал из гората за гъби. Казва – имаше една дупка изкопана там и то подпряно си стои под едно дърво…

Навремето много силна беше новопазарската група. Нови Пазар се смяташе за център на иманярството, но сега мисля, че има и други. НСБОП знае хората и ги следи и когато реши, че е време да ги удари, ги удря.

– Вие лично не сте ли се изкушавали да имате своя колекция от антики? Никога ли не ви е идвало на ум да покопаете някъде „на черно”?

– Никога! Странно е – може би това е професионална деформация, по принцип ми е и забранено от закона, но признавам, че някои колеги са се изкушили.Интересното е, че аз нито за секунда не съм се изкушавал. Аз ги гледам тези предмети не с разчет колко струват или колко са красиви, дори това не ме вълнува толкова, а каква информация ще ми даде за миналото на страната. Никога не съм имал желание да притежавам дори едно късче керамика, да не говорим за нещо друго.

– Имало ли е опити да ви подкупят като шеф на НИМ, за да се докопат до някоя антика, да получат информация къде да копаят и т.н.?

– При комунизма пред входа във всеки музей имаше на карта означения на всички могили, крепости и т.н. Някои регионални музеи ги бяха издали и на диплянки, защото не се страхуваха тогава. По онова време нямаше иманяри, освен селският луд, който ходеше, копаше под сухата чешма и нищо не намираше. В редиците на иманярите обаче вече влезнаха хора с историческо образование. Те знаят къде да копаят и да търсят. Но се бояха от мене, защото твърде рано бях разкрит като агент на Държавна сигурност точно по тази линия и те си мислеха, че може още да съм в ДС. Идваха при мен само да продават. Даже имах уговорка с ЦСБОП, тогава така се наричаше, да не арестуват хора на територията на музея. Защото им казах – музеят трябва да бъде като Мексико за американските бандити. Добрал ли се е до вратата, той трябва да е сигурен, че ще продаде нещо. Има и хора, които наистина случайно са намирали нещо, но как да ги разделиш едните от другите.

И съм имал куриозен случай. Стоя пред музея, на „Витошка” като беше, пуша цигари и гледам двама юнаци бягат с една голяма икона от тези царските, а след тях ги гонят приятелите от ЦСБОП. И точно пред стълбите на музея ги настигнаха, скочиха и ги грабнаха и ми показаха среден пръст. Аз им викам на момчетата, дето ги хванаха: „Абе, кретени, идиоти, не можете ли да бягате по-бързо, бе”. Влезнат ли в музея, иконата е моя. При такива ситуации те ги продават и много евтино. Едни иманяри от Нови Пазар изпревариха ЦСБОП точно с два часа. Разбрали, че ще ги арестуват, тръгват късно през нощта, в 7 ч. бяха в музея и предадоха нещата. Свършихме всичко – необходими записвания в актова книга, комисия, която даде оценка, изплащане… Те поискаха на днешни пари 150 лева, което ме учуди, защото нещата струваха поне 15 000 лв. Не знаех каква е ситуацията, не питах, в 9 ч. нахлу премръзнал НСБОП – къде е съкровището, давай го, не може да си спазил цялата процедура… Показах акт, оценка на комисия, бележка за изплащане, а те: „Мамка му, черпи поне едно кафе”

– Преди дни нашенец заподозря, че е открил в градината си черепът на Клеопатра?

– Аз го познавам – той вижда и извънземни, летящи чинии кацат там… Просто момчето не си взима редовно хапчето.

– Всички владетели от средновековната ни история ли са ясни? Открити ли са останките на българските ханове, князе и царе?

-Напротив, много малко се знае средновековната история. Дори средновековци като Николай Овчаров се хвърлиха в тракологията, тъй като оттам идват парите, славата, почестите, бързия растеж в кариерата. Слава Богу, Николай Овчаров сега се връща и копае във Велико Търново. Но Средновековна България с нейните столици Плиска, Преслав и Търново бяха зарязани. Зарязани са и други средновековни градове и крепости. Аз започнах да правя пантеон на българските владетели. Те са 53-ма владетели, известни са ни костите само на 6 от тях. Пет от тях се намират в църквата „Св.Четиридесет мъченици” в пантеон, а шестия – Самуил, е в Гърция. Другите не ги знаем къде са погребани, това е една много голяма загадка в нашата история.

Спрямо информацията от тези, където намираме, са погребвани на местата, които те са пожелали. То обикновено е в някое красиво имение, например Самуил на остров Преспа – това е неговото имение. Севт е погребан край град Полтава, Аспарух – малко по на юг. Цар Георги Тертер е погребан в една църква в с. Иваново, Русенско в една скала. Калоян пък край Велико Търново.

– Какви ценни предмети са намерени в техните гробници?

– При християнските гробници, за съжаление, нищо. Християните се погребват така, както са дошли на този свят – голи.

blitz.bg