Д-р Борис Джибров е дипломат, роден на 19 август 1933 г. в с. Брегово, Видинско, дългогодишен директор на управление „Държавен протокол“ в МВнР по времето на Тодор Живков. Наричат го Човека протокол заради овладяните до съвършенство тънкости на добрите обноски. И до днес е търсен от видни държавници за тайни и явни консултации по въпроси на дипломатическия и светския етикет. Един от хората, които за дълъг период от време са имали най-чести служебни контакти с Живков.

– Д-р Джибров, на 7 септември се навършват 100 години от рождението на Тодор Живков. Смятате ли, че е дошло време, в което да се даде реална оценка на неговото управление?

– Не. Противопоставянето в България продължава да е много силно, а това пречи да се погледне трезво на Живков и неговото време. Всеки натиска педала към себе си, но един ден истината ще излезе, бъдете сигурна в това!
– А каква е истината?

– Истината е, че Живков е един голям държавен ръководител – както искат да го въртят и да го сучат – той е държавник.

– Обикновено казват за него „правешкия хитрец“!

– Какво от това? Защо да не е хитрец? Въпросът е тази хитрина в полза на кого е? Неговата хитрина беше в полза на България. Държеше се като обикновен българин, беше в тон с останалите хора в страната и затова толкова дълго се задържа на власт.

– А не смятате ли, че разковничето се крие в системата на диктатурата?

– На Живков му идваше отвътре естественото поведение с хората, това е дар Божи. Той не хвърчеше в небесата. Политиката е театър и ако искат да успеят, политиците трябва да бъдат добри актьори. Целта е да ти вярват, което те прави водач; да те следват, което те прави лидер. Живков умееше това – да посочва пътя, да увлича.

– Тогава защо така унизително го свалиха от власт? Откъде идва дълбоката омраза между Луканов и Живков?

– От огромното желание на Луканов да стане Първия в България, да заеме мястото на Живков. Спомням си, когато Андрей Луканов и Петър Младенов завършиха дипломатическата школа в Москва, дойдоха във Външно министерство и ми ги представиха. Беше краят на 1962-ра, бях назначен вече от една година аташе във Външно, най-ниския ранг, а външен министър беше бащата на Андрей – Карло Луканов. Същите ниски стартови рангове предложиха на Андрей и на Петър. И двамата отказаха. Луканов първи заяви, че не приема този нисък пост, и повлече след себе си и Младенов. А той бе податлив на влияние. Оттогава още Андрей води тази борба, подла и подмолна, срещу Живков, а публично падаше на колене пред него. Луканов беше блюдолизец бетер Милко Балев, който беше най-явен и противен, особено когато стана член на Политбюро на ЦК на БКП. Ако Живков каже три думи, четвъртата ще бъде на Милко Балев: „Велико! Страхотно! Невероятно!“

– Това ласкаеше ли Живков?

– Всеки се ласкае от такива думи. И Живков се е ласкаел, макар да не го е вярвал, абсолютно сигурен съм в това, но го е приемал, за да може то да влияе на останалите. Същото като при 12-те апостоли. Като стане апостол Павел и каже „Нашият Исус Христос е единствен и неповторим“, Исус може да си мисли, че апостол Павел е глупак, но го оставя да говори, за да кажат и другите апостоли: „Точно така!“ И става религия. Това Живков, без да го е изучавал, без дори да го е прочел, го прилага.

– Ако Живков е имал усет за обикновения човек, защо тогава създава този огромен набор от привилегии във властта – специална храна, допълнителни възнаграждения за членовете на ПБ, на ЦК, вили, апартаменти, коли?

– Срамота е да се говори всичко това, имайки предвид привилегиите, които управниците след него си създадоха. Няма управник, който да е живял по-скромно от Живков! Той живееше много пестеливо, защото се е родил адски беден и е живял адски бедно. И винаги е бил гладен.

– Гладен? Шегувате се, нали?

– Не, не се шегувам! Ходила сте в родната му къща в Правец, видяла сте огнището и леглото на пода, и съжителството с воловете. Живков действително живееше много скромно. И до последния си ден беше все гладен. Следяха го да не напълнява, да няма холестерол и все го ограничаваха. Понякога ми казваше: „Абе, ти си доктор, защо така ме мъчат, защо не ме оставят поне един ден да се наям като нормален човек, колкото искам и каквото искам!“ Храната му я проверяваха, защото го пазеха зорко. Имаше сигнали през 60-те, 70-те години.

– Живков казвал ли ви е някога, че се страхува за живота си?

– Не. Но понякога и той, и УБО злоупотребяваха – ако нещо им е трудно за организация при неговите посещения из страната, просто го елиминираха. УБО казваше „имаме сигнали“ и съответното място отпадаше от програмата му. Иска да отиде във Враца например. „А, др. Живков, нали помните онзи, който ви нападна…“, и той се отказваше. Ще отиваме в Смолян, Хачо Бояджиев бе приготвил страхотна програма, но аз искам да заведа Живков и в Рудозем, това беше все още забранена зона. Вика ме той и ми казва: „Програмата е добра, но махни Рудозем, защото хората на Кашев (шефа на УБО) казват, че е опасно.“ Мен ме хвана яд. Обясних му, че трябва да се отиде, защото турската пропаганда тръби, че това е турска територия. „Миньорите ви познават, ще ви посрещнат като Господ, ще седнете и ще изпиете една ракия с тях, медиите ще зяпат, няма нужда да ги убеждавате, че работниците ви обичат, те ще го гледат.“ Вероятно това го убеди, защото ми каза: „Е, добре, добре, остави го в програмата!“
– Чувала съм, че шефът на УБО Кашев и Живков се скарали заради пиянството на сина му – Владимир, и неговите оргии. Кашев го информирал какви ги върши Владко с различни компании, а Живков не е искал да повярва.

– Защо Живков не е виждал недостатъците на сина си?

– Ами като всеки баща не е искал да повярва. Като умря дъщеря му, Живков остана съвсем сам. И реши да възложи на сина си да продължи делото на Людмила в „Асамблея на мира“.

– И той се издъни там!

– Той не само че се издъни. Той не искаше да работи. Пред мен Владко е ревал и ми е казвал: „Бате Боре, защо ме мъчите, бе? Не искам, не искам да се занимавам с тези работи. Аз си обичам музиката, фотографията.“ Той се занимаваше с такива обикновени неща, не беше задълбочен като сестра си. Беше добродушно момче, ризата да му поискаш, ще се съблече и ще ти я даде. Но попадна в една компания, която го опиянчи. И стана алкохолик. Страхлив. А страхливият, като пийне една чашка, става агресивен. И започнаха историите. Не че беше нещо необичайно, всеки ден това се случва на стотици хора, но щом е синът на Тодор Живков – това вече е друго нещо.

– Вярно ли, че Живков много се е вслушвал в съветите на съпругата си д-р Мара Малеева?

– Много пъти са ме питали за жените на Живков. Той имаше две важни жени в живота си – съпругата му д-р Мара Малеева и дъщеря му Людмила. Беше много привързан и към двете, и двете имаха огромно влияние върху него. Докато беше жива съпругата му, до 1972-ра, тя му беше коректив на работата, на решенията, беше стълб в семейството. Беше много скромна, земна жена. Тя имаше кола, охрана, но никога не ги е ползвала. Ходеше пеша и се возеше с трамвай. Людмила ми е разказвала следната история. Една вечер баща й се прибира вкъщи и казва на майка й: „Чете ли вестниците, видя ли какво направихме, забранихме ракията. Край на пиянството!“ Демек – въведохме Крумовите закони. Мара Малеева го погледнала учудена: „И какво, ти стана цар Крум, така ли?“ „Страхотно е това, ще видиш!“ – отговорил Живков. „Ти ще видиш – казала Мара – защото не знаеш как народът прие това решение и какво говорят хората в трамваите, по улиците, в магазините!“ Живков се стреснал. И още на другия ден отменя решението. Излиза пред телевизията: „Ха-ха-ха, направихме се на герои вчера, смятахме, че правим нещо добро, но сбъркахме и сега даваме заден. Ама то, шофьор, който не знае да дава заден, шофьор ли е, ха-ха-ха.“ Това е само един пример за нейното влияние върху него.

standartnews.bg