Oт няколко години родните  реалити предавания са като дежа вю. Показват се едни и същи хора, даващи професионалното си мнение за таланти, които ходят от предаване в предаване и се надяват да бъдат показани в ефир.

Стане ли септември месец, след двумесечна лятна почивка продуцентите ни предлагат новите купени предавания, като обещават, че те ще са нещо различно, интересно, ново и забавно. След това наблюдаваме обичайния сценарии, четиричленно жури, въртящи се столове, голяма сцена и забавляваща се  публика. Повечето формати са музикални, където хората участват и се надяват талантът им да бъде забелязан и  оценен, както  и да пробият на родната сцена. На някои самочувствието им идва в повече, мислят себе си са самородни таланти, които ще впечатлят с умения и глас, няколко  секунди  по-късно става ясно, че тези хора просто са минавали покрай предаването и са решили да се включат,  за да изживеят 3-те си минути слава. Други нямат и този късмет. Монтажистите ги отрязват от кадър, въпреки че участниците  смятат, че притежават необходимото обаяние и че камерата ги обича.

Има интересни, понякога трагикомични моменти, но въпреки това концепцията е една и съща.  Смеем се на аналогични ситуации, показващи как хората се излагат  чрез собственото си невежество.  Забавляваме се на неуспехите на другите и така си почиваме след работния ден. Но тъй като в прайм тайма се излъчва само това, а и се печели повече от реклама, продуцентите избират ниско интелектуална продукция вместо филми като „ Клетниците” или този за  „Рей Чарлс”, които остават за късните часове, когато малцина са пред телевизорите.

Вероятно наистина се печели повече от излъчването на турски сериали и развлекателни предавания, но защо тогава се сърдим, че децата ни изглупяват, като им предлагаме посредствени филми, шоута и други подобни  продукции.  Големите телевизии се борят за рейтинги и зрителят е просто статистика. В обществото обаче,  всички тези развлекателни предавания   всекидневно се разискват, обсъждат се  и са част от ежедневните  теми на разговор. Мисленето се свежда на елементарно ниво от сорта на:   „ Ти гледа ли я оная русата, к`ва е простачка?”. Речникът на българина се е снижил до 2000 думи, като повечето от тях се заместват от „ това, онова, такова”  и т.н.

Разбираемо е, че зрителят гледа това, което му се предлага. Колкото и да превключва с дистанционното изборът не е голям и отново се връща на първоначалният канал, който излъчва нещастни плачещи, съкрушени персонажи в турски  филм или предава „LIVE” поредния концерт за нечия елиминация, където някой ще напусне шоуто завинаги ( след 1 месец пак ще се върне, благодарение на зрителския вот чрез смс).  И все пак нещо трябва да се гледа след напрегнат работен ден, нищо че същото това предаване сме го гледали миналата година с други водещи и различен интериор.

barometar.net

Деница Герчева