Едно време не мислехме за пенсионно осигуряване, нито попълвахме годишни данъчни декларации с толкова страници, колкото да напишеш повест (което е по-лесно, отколкото да попълниш декларация). Касиерката ни даваше плик с пари и един фиш, на който бяха написани данъчните удръжки. Лошото беше, че в дните на аванс и заплата вечер не можеш да намериш свободна маса в клуба на журналистите на „Граф Игнатиев“, ако не си голям началник или Борис Ангелушев, който имаше своя маса. Имаше самооблагане. Свикваха събрание, обясняваха, че самооблагането не е данък, понеже сам се облагаш. Четат по списък и като си чуеш името, ставаш и казваш, например, аз давам три процента от доходите си. Но ако кажеш само три процента, партийците те гледат накриво, щото те, освен че се самооблагали, и партиен членски внос били плащали. И ако си млад безпартиен кариерист, обявяваш тройно на три процента и те – хем унизени, хем трябва да ти ръкопляскат. А ти ги довършваш с един „Coup de grace“. Записваш се на бригада да копаш плавателния канал София-Панчарево. Там цял ден бачкаш на въздух и слънце, минаваш през БТА колкото да си вземеш заплатата, която ти изплащат в пълен размер, и вечерта пак си в клуба, а те със седмици трябва и твоята норма за преведени страници да изкарват, когато те няма, да им казваш кое как да преведат.

От написаното от Георги Марков най харесвам „Софийското море“, където той разказва за плавателния канал и табелата на спирката на княжевския трамвай: „Тук ще бъде пристанище Павлово“ с карта на софийските околовръстни пристанища.

На нас изкопчиите коронният ни номер беше бегом да избуташ количката с пръст по наклона на вала на „Плавателния канал“. Приятелят ми Иван Пейнерджиев се изправяше на вала, провикваше се: „Бачкайте, роби-и-и..!“, и ние се хилехме.

Щяха да го наказват, но само го порицаха. После през 1973 година Иван изпращаше Берлингуер и на шосето за летището един военен камион връхлетя лимузината ЗИЛ, огромна, едва ли не бронирана, щото ръчно кована. Камионът не уби Берлингуер, а уби Иван. Берлингуер бил на задната седалка, а Иван на сгъваемата седалка срещу Берлингуер.

Енрико Берлингуер беше водач на италианската компартия, най-масовата и най-силната в Западна Европа, и в Москва, пред делегатите на компартиите от цял свят Берлингуер насоли Москва за нашето нахлуване в Чехословакия през 1968 година. След Берлингуер и чилийският президент Алиенде порица окупирането на Чехословакия и Вашингтон беше доволен от Алиенде, но после ЦРУ уби Алиенде чрез генерал Пиночет, понеже сметна Алиенде за комунист. Кремъл възложи на Фидел Кастро да вразуми Берлингуер да не критикува Москва. Вашингтон за пореден път се опита да убие Кастро, с взрив или с отрова в неговата пура, не помня. Помня, че беше безсмислено, понеже Кастро не вразуми Берлингуер, който се върна в Италия, където бе убит двукратният италиански премиер Алдо Моро.

Вместо да ни кажат „Българи юнаци, вие не успяхте да убиете Берлингуер, но вие напредвате – хубаво убихте с чадър Георги Марков“, италианците и ЦРУ ни натопиха, че сме искали да убием папата, а англичаните ни се подиграха, припомняйки „Casino Royale“, първия роман от поредицата за Джеймс Бонд, когато агент 007 още не е получил „license to kill“. В този роман руската „Смерш“ дава на български агенти червена и синя кутия, червената с взрив, да я метнат към Джеймс Бонд, синята да я пуснат до себе си, щото е димка, и те да изчезнат в пушилката. Но в романа на Иън Флеминг българите, хитреци, първо пускат синята кутия, в която също има взрив, за да убие убийците на 007, и българите хвръкват във въздуха, а Джеймс Бонд си поръчва водка мартини „stirred not shaken“ в неговия клуб.

В нашия клуб Вера Мутафчиева си поръчваше сунгурларска, нито „stirred“, нито „shaken“, но ние я уважавахме не за това, а като османистка и писателка. Тя влезе в клуба с тогавашния си „consort“ Владко Найденов, добър журналист-комунист, но заразен от еврокомунизма на Берлингуер. Двамата не намериха маса; поканихме ги на нашата, където говорехме за данъци, понеже пак ни бяха пришпорили да се самооблагаме. Аз, уж съм учил стопанска история, но много-много не разбирам от данъци и мълчах, пък и в клуба беше по-здравословно да мълчиш. Но другите взеха да се дърлят. Един каза, че турският данък десятък бил лек, колко му е едно от десет. Друг възрази: Ами ангарията, дето оди копай, както сега канал копаме? Ами кръвният данък, дето ти вземат момченцето за еничарче? Ами ти чувал ли си канонник? – намеси се трети. – Канонникът значи църковен данък. Ама то още преди покръстването, даже още преди да има българска държава хората тука си давали половината от житото. Ти това знаеше ли го?

Многознайковците искаха да блеснат пред историчката османистка Вера Мутфчиева. Падна ми сърце на място, когато тя ги сряза така (приблизително):

„Османлиите искали данъци за султанската хазна. Как да ги съберат? Воловарчетата забележат бегликчията още като се зададе по пътеката, па натирят добитъка в гората, България била цялата в гори. Смеят ли бегликчиите да влязат в Магна силва булгарика? Те имат ятагани, българите имат брадви. Равностойно. Дивакът в Африка не ти е равностоен; ти имаш пушка, той има копие. Краят на феодализма е огнестрелното оръжие. Да разрушиш крепост с топове станало по-евтино, отколкото да я построиш.“

Съгласен съм. Държавата е държава и империята е империя, ако събират данъци. Британската колониална администрация нито можела да преброи туземците, нито да им опише собствеността, че да ги обложи с данък, но англосаксите се сетили какво да направят. Всеки туземец, туземка и туземче има нужда от сол. Следователно – данък върху солта. Накарали туземците да изкопаят ров с вал. Видях рова по-запълнен, а валът по-слегнал, отколкото са сега на нашия плавателен канал от Панчарево до „Пристанище Павлово“. То ще да е понеже са минали повече години. Ала онова съоръжение е действало. И то ефикасно. Не допускало да припарят до солниците туземците от „Бисера на короната“. Бисерът включвал днешните Индия, Пакистан и Бангла Деш. И Афганистан щели да включат англичаните, само че там те нещо го закъсали и това, че те били там, личи само от полковите им емблеми, нарисувани по Хайберския проход, и графитите под тях. Британските войничета оставяли нишан „Аз бях тук“.

Стоях пет цигари време пред надписа „Тук беше Джони от Типерари 1919“, понеже бях чувал старата песничка:

It’s a long way to Tipperary,

It’s a long way to go,

It’s a long way to Tipperary,

To the sweetest girl I know!

Goodbye Piccadilly! Farewell Leicester Square!

It’s a long, long way to Tipperary,

But my heart’s right there!

Дали от българските войничета в Афганистан ще останат сантиментални графити? И що щат българските войничета в Афганистан? Но този разговор май вече сме го водили. Сега за данъците разговаряме.

Първите цивилизации се появили след първите данъци, и то благодарение на данъците. Месопотамия, Вавилон. Китайската стена не била толкова за военна защита, колкото заради митническия данък. Император Веспасиан казал „парите не миришат“ и направил обществени тоалетни с „taxation“, сиреч данък за отиване по нужда. Историята на US преди да има САЩ започва с „No taxation without representation“. Гангстерът Ал Капоне го сгащили не за убийства, а за данъци. В САЩ съм чувал да казват, че само от данъците и от смъртта не можеш да избягаш. Че имало специалисти да ти направят данъчната декларация така, че да платиш по-малко данък. Магнатът У. Бъфет иска по-високи данъци. САЩ са най-силната сила, понеже накараха света да им плаща данък, приемайки щатския долар за разплащателно средство.

Един папа въвел „данък грях“. Плащаш си индулгенция за греховете. И за греховете на баща ти и на майка ти можеш да платиш посмъртно, да не се пържат в пъкъла.

Историята на цивилизацията е история на данъците.

Само „данък глупост“ не е измислен. Но аз цял живот си го плащам. Вие плащате ли си го? Не? Я пак си помислете.

Димитри Иванов

segabg.com