Йордан Караджов, който след два месеца навършва 60 години, сподели пред ТВ „Европа”, че може би е загубил таланта си да рисува, но все още има сценична треска, която го държи да бъде истински на сцената и пред публиката. Вокалистът на група „Сигнал” добави, че „ако усетят хората, че си опитен, рутиниран и не ти пука… след половин година няма да те помнят кой си.”

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

– Възрастта на групата ви и на песента „Може би” – една от най-любимите ми песни, както и на много хора от три поколения българи, е вече на 33 години.

– Това е най-хубавото, че ни харесват и е най-голямата награда за нас като артисти, защото има трансформация на публиката, която пък ни кара да бъдем още по-продуктивни и да подхранваме духа си млад, за да кажем на младите всъщност защо са били тези тридесет години. Искам да благодаря на всички по-стари фенове, защото те си свършиха тяхната работа. Както казва Васко Михайлов, че питал младите защо техните не са им пускали българските филми, с нас се случи точно обратното – пускат плочите на „Сигнал” и малките знаят песните ни, което е страхотно.

– Факт е, че всеки тийнейджър знае вашите песни, но вероятно много труд стои зад това?

– Ние най-добре знаем колко труд сме хвърлили за всичко това, за този постоянен успех от 33 години. Но не искам да забравям и неволите, които преживяват нашите семейства, защото ние продължаваме да пътуваме много, над 6 хил. концерта и когато сложиш чертата и сметнеш колко дни те има и колко те няма в къщи, може би е в минус на тези, които са ни чакали.

– Това ви е отнела тази популярност, така ли?

– Да.

– Но не съжалявате, нали?

– Не, в никакъв случай.

– Носите ни две награди, които са много важни и стойностни за вас.

– Едната ни е от БГ Радио, която получихме през 2006 г. Бяхме наградени от тях и класирани от музикални журналисти като група, която продължава да вдъхновява младите музиканти и колеги, и освен това, може би, е за общо творчество на групата.

– Вие критикувате ли често младите?

– По-скоро им даваме съвети. До критика не стигаме, защото в края на краищата разликата от 25-30 години е много голяма. Те казват окей, вие сте си живели във вашето време, ние си живеем в нашето. Втората награда, която нося, е звезда, която беше положена в Алеята на славата през лятото…

– Вие сте първата група, която има такава звезда, така ли е?

– Да и сме безкрайно щастливи и искам съвсем откровено да споделя, че може би за първи път се почувствахме толкова специални, защото тази звезда се оказа оценка за всичко онова, което сме постигнали.

– Не минава и един празник без вашите песни…

– Нашите почитатели казват, че когато се съберат и има китара, просто не минава без нашите песни. Какво по-хубаво от това, че си в подсъзнанието на хората. Това ни дава сили да продължаваме да работим и да не оставяме всичко това, което сме постигнали, а напротив, да вървим напред, защото считаме и чувстваме, че можем да дадем още на нашите почитатели.

– Някъде бяхте казал, че жадувате да имате спокойствие в семейството. С вашата работа сигурно е много трудно това? Как съумявате да запазите 35 годишен брак?

– Всъщност 41 години сме заедно. Трябва да си толерантен, да изпитваш уважение и респект към другия, който те чака дни и нощи да се завърнеш. Наскоро моята съпруга каза Боже, Йордане, цял живот чаках теб, сега чакам дъщеря ни, защото и тя тръгна по моя път.

– Лора Караджова за баща си: Вкъщи е много спокоен, седи си тихичко, много не разговаря, може би защото хората вземат много от енергията му извън къщи и предпочита да си почива у дома и така събира сили.

– Какъв баща е той?

– Много добър, много грижовен. Винаги ми е помагал с абсолютно всичко, с което може, давал е всичко за мен и брат ми и общо взето, може би благодарение на него и на майка ми, сме това, което сме с брат ми и за което много им благодарим. Аз не съм получавала някакви много сериозни житейски съвети от него, може би получавала съм някакви съвети, свързани с работата, когато той е смятал за добре да ми каже примерно, ако не съм се справила добре. Аз лично не исках да ставам певица, не исках да ставам известна въобще, защото виждах какво означава да си известен и някак си губиш цялата си свобода, пред погледите на всички живееш живота си, но печелиш и други неща.

– Кой е най-яркият ти детски спомен с баща ти?

– Ние много често си играехме на змей в къщи. Това беше любимата ни игра на мен и на брат ми. Искам да кажа на баща си, че го обичам много и да е жив и здрав още много дълги години, да продължава да се занимава с музика, защото виждам, че това много го зарежда и да е щастлив.

– Много е хубаво, г-н Караджов, когато има признание от децата. Лора е тръгнала по вашите стъпки…

– Искам да кажа, че Лора говори много трогателно. Тя е едно много прекрасно дете. Може би двамата с брат си имат съответното уважение към майка си и към мен. Чака ни една друга радост всеки момент – внуче от сина ни Даниел. Ежедневието ни е натоварено с това прекрасно очакване. Просто е невероятно. А що се касае до Лора, тя казва, че никога не съм й давал съвети…Тя самата може би никога не е искала толкова съвети, колкото да наблюдава отстрани през всичките тези години аз как съм се развивал като професионалист. Когато един ден й предложих поне да ме викне в студиото да я чуя, тя ми каза – татко, когато е готова песента, ще ти я донеса, ще я чуеш в къщи и ми каза, че през всичките ми години аз съм вървял по своя път и тя иска да е така. Няма нищо по-хубаво от това един млад човек да търси своята идентичност. Може би самото име тежи много на двамата и те по някакъв начин от малки съм ги усетил, че бягат, за да могат да намират своята идентичност и себе си.

– Лора ни каза, че много си приличате. А брат й си прилича повече с майка си.

– Да, те са по-импулсивни. Но, ако говорим за физическа прилика, Лора е едно към едно с майка си.

– А как се играе на змей?

– Не знам дали бих могъл с внучето да играя, ще трябва още едно внуче, вероятно ще чакам едно дете и от Лора, за да играя с внуците на змей. Когато се връщах след дълги турнета, защото навремето пътувахме по 45-50 дни и те в един момент едва ли не забравяха за мен и когато се връщах, първо ги нацелувах много яко и после се затваряхме в една от стаите и играехме на змей – скривах някаква вещ по себе си и ги карах да я търсят. През това време аз ръмжа като змей, за да мога да ги плаша и те да не могат да открият. Сега даже ми се насълзиха очите, защото тези деца са запомнили нещо от своето детство, макар и малко.

– 40 години пред микрофона, как се промени Йордан Караджов като човек, като артист?

– Първоначално както аз, така и всички мои колеги от по-старото поколение, искахме просто да пеем и да свирим, нас не ни интересуваха навремето хонорари, пари, без да се замисляме, че един ден е възможно това, което обичаме да правим, да ни носи и приходи. Всъщност така израснахме от тийнейджъри докъм по-зряла възраст. Едва след 10-15 години от първите професионални турнета започнахме да разбираме, че всъщност освен любовта към музиката и любовта към тези, които ги чакаме да влязат в концертните зали, ще може по някакъв начин и да изхранваме нашите семейства. Там се е появила промяната. А що се касае до духа…

– Онзи бунтарски дух остана ли?

– Има го, според мен годините в никакъв случай не играят никаква роля. Има ли за какво да „чоплиш”, нещата са много близо до теб и ти би могъл да вземеш съответната позиция, па макар и чрез една песен, била тя и любовна, пак можеш да разрешиш някой проблем.

– Имате ли все още сценична треска?

– Тя никога не е спирала. Много съм щастлив поради факта, че сценичната треска ме държи да бъда истински на сцената и пред публиката, защото ако усетят хората, че си опитен, рутиниран и не ти пука, че си излязъл да ги забавляваш и да ги вълнуваш, и да твориш пред тях, те след половин година няма да те помнят кой си.

– Кога за последно нарисувахте нещо? Вашите фенове знаят, че вие сте завършил художествено училище.

– Поне някои от тях знаят, но много отдавна не съм хващал четки или молив – преди много обичах да рисувам графика. Наскоро един мой познат подхвърли защо не се опитам нещо да направя, но надали ще дръзна да направя подобно нещо, изгубил съм може би таланта да рисувам.

– Кога ще излезе седемнадесетият ви албум?

– Аз навършвам след два месеца 60 години. Ще правя голям концерт на 21 март в зала 1 на НДК и там ще представя новият албум, който премина от албум на групата в мой солов проект, който пак ще си бъде с групата, разбира се. Може би е една равносметка и то лична пред групата и пред музиката.

tvevropa.com