За своето поприще като музикант, актьор, режисьор, за новите проекти и за успехите от миналите сподели в студиото на ТВ „Европа” за зрителите на предаването „Под лупа” Стефан Вълдобрев. „Ако трябва да бъда честен, последните няколко години набрах някаква инерция и като че ли намерих центъра си – именно да стана все по-добър актьор. Последните пиеси, в които играя, ми дават тази възможност и аз съм много благодарен за това”, казва той. И добавя: „Аз отивам много позитивно зареден за представленията.”

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

– Толкова много неща стават напоследък и се чудя как успяваш да се справиш с всички? Може би да започнем с последната премиера на филма, на който си автор на музиката.

– Да.

– Премиерата беше преди две седмици.

– Да. Това е словенски филм, който се казва „Шоково състояние” и това е една балканска копродукция, тоест въвлечени са почти всички балкански държави: Словения, Сърбия, Босна, Македония, България. От българска страна Стефан Китанов е копродуцент и ние сме копродуценти с музиката.

– Предизвикателство ли е да се пише музика за филм? Това не е първият ти филм, имаш доста голям опит вече.

– За мен е предизвикателство и е някак си все по-приятно. Става все по-често и аз ставам все по-сръчен, все по-уверен. Вече след „Светът е голям…” изградихме много добър екип, който работи като смазана машина. Имаме на разположение оркестър с диригент Григор Паликаров.

– С „Пансион за кучета” ти направи първия саундтрак. Тогава беше ли по-трудно? Това е първият български саундтрак.

– Това беше по-трудно. А предимството беше, че бях много по-млад – 12 години по-млад и въобще не съм мислил за тези неща. С годините човек започва да преценя, да оценя, да съди, а тогава – не, тогава просто се хвърлихме със Стефан Командарев и с продуцента Фори Божинов, с издателите. Аз самият направих оркестрациите за класическия оркестър.

– Миналия път, когато ни гостува, беше преди премиерата на „Манчестър Юнайтед от Свищов”, преди София Филм Фест, минаха и някои световни фестивали…

– Хронологично какво се случи след моето гостуване при вас, то беше точно преди филма. На София Филм Фест имаше две прожекции, едната беше извънредна поради големия интерес. След това за наша обща радост на целия екип, филмът беше обявен като една от сензациите на Филм Феста и пътят му тръгна по начин, по който надхвърли представите на всички ни.

– Очакваше ли този успех?

– Надявах се да има такъв успех, но тъй като това ми е първа работа в тази област, аз нямах все още параметри на очакването – кога нещо е станало и кога не. Аз присъствах на всички прожекции и когато видя как хората се вълнуват, как реагират, как се просълзяват на кулминацията на филма, и това не е само в България, това е публиката в целия свят, тогава разбирам, че сме направили нещо универсално, което докосва сърцата на хората от всички точки на света, което е най-важно. След това тръгнаха фестивалите.

– Къде беше възприет най-добре, на кой фестивал?

– Първо го представихме на пазара в Кан, беше много приятно участие.

– Много добър старт.

– Да. Българското кино беше страшно добре представено в Кан тази година, говореше се за българска вълна. Имахме много хубаво парти, направено на брега там. След това конкурсите в Сараево, във Варшава, след това в Амстердам, на фестивала IFA, това е най-големият фестивал в света за документално кино. Салоните бяха пълни, продължавам да получавам мейли от хора, които са били на прожекциите и споделят впечатления. Сега през януари предстои Лондон, след това Прага, след това може би Торонто.

– Чувстваш се добре в това поприще, според мен….

– Чувствам се добре, когато нещата се получават на всяко поприще.

– „Син портокал” – това най-новата ти театрална роля в Театър 199, черна комедия, така ли е правилно да я нарека?

– Да, черна комедия е. Тя е по британски текст, той е спечелил много и важни награди в Лондон за драматургия. Това е камерна пиеса, която е като шампанско. Хората започват да се смеят на втората минута и е така следващите час и петдесет минути. Ние сме като джаз музиканти, просто е много бърза като темпо, много крайна и е с много приятен текст. В „Син портокал” аз играя луд чернокож.

– Как се чувстваше в ролята на чернокож?

– Притеснявам се, защото всички ми казваха, че много ми отива. Шегувам се, но много е приятно и аз се чувствам много комфортно. В интерес на истината, аз се чувствам много силен като актьор през последните години. Ако трябва да бъда честен, последните няколко години набрах някаква инерция и като че ли намерих центъра си – именно да стана все по-добър актьор. Последните пиеси, в които играя, ми дават тази възможност и аз съм много благодарен за това. Тези три пиеси са като някакво пространство, което аз очаквам като среща с публиката, защото билетите са продадени преди това. Аз отивам много позитивно зареден за представленията.

Към Стефан Командарев:

– Откога датира приятелството ви със Стефан Вълдобрев?

– То е малко странно човек да го каже така, но реално от миналия век. Започнахме да работим заедно в края на 90-те години. Тогава с него изкарахме саундтрак за филма „Пансион за кучета” и това беше за времето си нещо много сериозно и много се гордеем с това. След това продължихме да работим, да правим заедно документални филми. Много работихме по музиката на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Много работихме върху теорията и практиката на една много важна игра, която се нарича табла, там успях да го понауча на някои неща Стефан, за което той изключително ми е благодарен. И се надявам да продължим да работим по филмови неща.

– А как се работи с него?

– А, добре. Стефан е перфекционист, готов е изключително много труд да хвърли, докато не стане идеално. Радвам се, че слуша, че взема под внимание мнението на другия и е екипен човек, успява добре да подчини усилията си на целта на филма, което е най-важно.

– А извън сцената какъв е Стефан Вълдобрев?

– Ние сме приятели, семействата ни са приятели. Събираме се често. Освен полето на таблата, ние с него се съревноваваме на кулинарното поприще. Аз готвя страхотно и той готви хубави неща. Обичаме хубаво вино, хубава трапеза, гледаме футбол заедно.

– Предстои ваш общ празник – Стефановден, нали ще го празнувате заедно?

– Няма причина да не го празнуваме. Това вече се установи като традиция от сума ти години. Става страхотен празник, идват доста хора, обикновено има и хубав бенд, който свири жива музика.

Към Стефан Вълдобрев:

– Той ли те научи да играеш на табла?

– Тук ще замълча, за да не стане конфронтация. Да не разкрия горчивата истина. Аз играя табла от много малък. Стефан е прекрасен човек и прекрасен приятел. В края на 90-те години Илиана Бойчева ни запозна. Всъщност тя е връзката за филма „Пансион за кучета”. Много съм му благодарен за това приятелство. Той е човекът, на когото можеш да се обадиш в труден момент, а аз тази година имах доста трудни моменти в личен план. В полето на режисурата, в което аз сега правя първи стъпки, той просто е модел за подражание.

–  Предстои ви нов проект заедно.

– Да. „Светът е голям…” беше показан в 70 държави по света.

– Кога ще видим на екрана „Миграция на паламуда”?

– Там играем с моя приятел Христо Мутафчиев. Предполагам, че през февруари ще излезе на екран. Последно, когато се чухме с режисьора Людмил Тодоров, той говореше за февруари, че ще излезе по кината. Ще му направим и премиера.

– Каква е ролята ти в този филм?

– Аз съм художник и съм приятел с Христо Мутафчиев. То е като “роуд муви” (road movie). Паралелната история – нашата и на нашите двама синове. Всеки търси как да се справи с ежедневието по един достоен начин.

tvevropa.com